Дете...

Дете, заобиколено от критики, се научава да обвинява.

Дете, заобиколено от подигравки, се научава да бъде недоверчиво.

Дете, заобиколено отвраждебност, се учи да се бори.

Дете, заобиколено отот гняв, се научава да причинява болка.

Дете, заобиколено отнеразбиране, се научава да не слуша другите.

Дете, заобиколено от измама, се научава да лъже.

Дете, заобиколено от срам, се научава да се чувства виновно.

---

Дете, заобиколено от подкрепа, се научава да помага и защитава.

Дете, заобиколено отспокойствие и очакване, се научава да бъде търпеливо.

Дете, заобиколено от похвали, се научава да бъде уверено.

Дете, заобиколено от честност, се учи да бъде честно.

Дете, заобиколено от одобрение, се научава да уважава себе си.

Дете, заобиколено от любов, се учи да обича и да дава любов.

Дете, заобиколено отсвобода на избора, се учи да носи отговоронст за своите решения.

enough

I wish you enough sun to keep your attitude bright.

I wish you enough rain to appreciate the sun more.

I wish you enough happiness to keep your spirit alive.

I wish you enough pain so that the smallest joys in life appear much bigger.

I wish you enough gain to satisfy your wanting.

I wish you enough loss to appreciate all that you possess.

I wish you enough 'hellos' to get you through the final goodbyes. 

-- Bob Perks

Кървя

Изгаряща тъга, отчайващ гняв
не могат болката да утешат,
не могат силата ми да намерят,
та пътя си да продължа..

Гледам те с усмивка на лицето си,
гледам те в очите с цялата си смелост,
гледам те през призмата на нежността си,
гледам... и се моля да простя.

Боли с внезапността на мълния,
боли като разкъсана душа,
боли като умиране на прага на живота,
боли като пресъхналата ми сълза.

И виждам те как идваш с камата,
и виждам те как тихо я забиваш... в мен,
с лицето на жесток палач разкъсваш... мене... цялата,
усмивка - на лицето ти, сълзите стъклени - в очите ти.

А аз с протегната ръка от болката и милостта в сърцето си,
спасявам... теб - палача ми... отново и отново,
избърсвам твоите сълзи с балсам от добрината си,
а аз оставам да кървя... в безкрая

22.08.2024 г., град Варна

Момчето, с което съм себе си

Има прегръдки, в които сме у дома.
Дори и в съня.

Има хора, с което сме себе си.
Винаги.
Дори и далече да са.

И има чувства, които ни правят Човеци.
И топлят отвътре.
А ние стопляме другите.
И те са завинаги.

6 декември, 2023 г.

Сам

Събуждам се. И съм сам. Съвсем сам насред пустошта. Ръцете ми - това не са моите ръце. По-силни, мургави и големи са. Нозете ми - и те не са моите. Римските сандали опасват яки загорели глезени и прасци. Къде е дрехата ми от лен? Какви са тези кожени одежди? Кой съм аз. Главата ме боли - от жегата, от всичките въпроси.

И тогава го виждам. Усещам присъствието му. Седнал е до мен и заедно гледаме надолу по склона. Растителността е изгоряла. Мирише на суша, на слама, на камък. А той седи и лицето му свети. Радва се на всичко около нас - и живо, и неживо. Очите му срещат моите. Думите са излишни. Говори в главата ми. "Клавий, защо не можеш да видиш Истината? Защо се спираш да навлезеш в Светлината? Защо не разбираш, че всичко е Любов? Клавий, Клавий..." Гласът се губи. Изведнъж той вече е високо на хълма и върви с гръб към мен. Тръгва си. А всъщност сякаш сега е дошъл. Вече е в мен по неопровержим начин. Във всяка негова стъпка виждам Пътя, и Истината, и Живота. Виждам как моето неразбиране не е страшно. Страшно е, ако не се опитам да разбера. Страшно е, ако не тръгна подире му, но не по стъпките му, а по постъпките му. Страшно е, ако забравя, че го познавам...

Защото ако забравя, че него познавам, значи съм забравил и себе си. Всичката онази вътрешна сила и Любов, които нося в сърцето си и управлявам с ума си. Всичката съзидателност, с която градя добруването си. Всичката благодарност, на която е способна душата ми...

Събуждам се. И пак съм сам. Съвсем сам насред снега. Кога съм заспал? Не зная. Ръцете ми - това не са моите ръце. По-космати, розови и големи са. Нозете ми - и те не са моите. Дебели кожени цървули върху вълнени чорапи. От къде знам тези думи?! Какво е това червено вълнено сукно около кръста ми... Кой съм аз? Главата ме боли - от студ, от объркване...

И тогава го виждам. Срещу ми - огромно бесило. И Той виси със страшна сила. Крещя. По-мощно от грозния грач на гарвана. Крещя. Крещя с все сила. Душата ми вика от болка и безсилие. Сърцето ми се пръска на парчета. Виси. Не мърда. А аз крещя "Исусе....". А чувам "Дяконе!!!" И пак в главата ми говори "Ако загубя, губя само себе си!" "Как себе си само! Как! Всички те губим! От онези много преди тебе, през нас - дето сме тук и за нас си всичко, та до онези, що идват след нас и не те знаят, но ще те помнят вовеки, Василе!!! Василе, друг като тебе няма да има. Няма да има, Василе..." Крещя и мира нямам.

Нямам мира, а в себе си знам колко е важно да приема. Да приема избора на душата на другия. Пътя, който е избрал да следва, защото така е важно за развитието, за смисъла му на тази Земя, този път. Да приема с Любов и благодарност, че сме се познали, че сме се видели в материята и сме си дали онази подкрепа, на която само Земната Истина е способна. Веднъж и завинаги...

И с вик отварям очи. Ръцете ми - моите, нозете ми - моите, дрехите - моите. Аз съм. Къде бях? Какво видях? А ти кой си, дето насреща седиш и кротко ми се усмихваш. Как светъл е погледът ти. И как с любов ме гледаш. Май искаш нещо да ми кажеш...

19 февруари 2019 г.