Природата притихна. Всичко застина сякаш по команда. Нищо не помръдваше. Облаците - сиви и огромни, закриващи цялото небе, се доближиха заплашително близко до земята. Всяка пожълтяла тревичка търсеше своята сянка, всеки изсъхнал мак в безкрайното сухо поле сякаш се бе поклонил пред мощта на това, което идваше. Миришеше на нещо ново, различно, неидвало отдавна. Дъбът насред тази пустуш единствен поклащаше клони - леко, незабележимо.
Вятър, ненадеен и мощен, заблъска тревата, откъсна главите на маковете, разтърси клоните на дъба. Облаците затанцуваха и натежаха. Едри капки, като орехи, бавно започнаха да падат на земята. Дима излезе боса от къщата, протегна ръце към небето и падна на колене. Щастие беше да вали на Спасовден. Добра поличба. Сълзи от радост се стичаха по бузите ѝ. Погледът ѝ падна на дъба - гръмотевицата го разцепи на две.