"Помниш ли. Преди 2 години на този ден минах да се видим. Беше толкова хубава среща..."
"Помня. Как да не помня! Никога не си била по-хубава!
Очите ти.. Очите ти сияеха така, както никога до тогава, а се знаем от 20 години. Очите ти... Светещи, пълни с любов, приемане и топлина. Твоите очи. Те. Същите като преди. Същите като днес. Но и с още нещо.
Усмивката ти... Да, усмивката ти - твоята усмивка, ясна, широка, озаряваща. Усмивката ти, пълна със смях - гърлен, дълбок, достигащ до всяка клетка на тялото и заразяващ с нова гледна точка. Усмивката ти - твоята усмивка. Същата като преди. Същата като днес. Но и с още нещо.
Споделянето, идващо от най-чистите дебри на душата ти. Едно такова... ами, обикновено, просто, ясно, с онази дълбочина, на която си способна само ти. Без преструвки, без заобикалки. Понякога деликатно, понякога грубо, но винаги истинско, неподправено, достигащо до сълзите ми. До онези части в мен, които се нуждаят от силата ти. Точно както ти можеш да ми покажеш слабостта си.
Като тогава, когато преди 4 години за първи път влезе в новия ми дом, погледна ме право в очите... не, право в душата ме погледна. И нямахме нужда от думи и обяснения, а просто си позволихме да поплачем... Хшанати за ръце. За това, че сме останали, че се виждаме след личния ужас, който преживяхме. Две съдбовни, коренно различни преживявания, но еднакво опасни. Две преживявания, които ни промениха изцяло, които ни разрушиха на парчета и ни сринаха тялом. Очакваха от нас да се сринем и духом, но ние с теб знаем най-добре, че духът е силен. Толкова силен, че само след като срещнем погледите си, можем да си позволим да плачем без думи, в тъмния коридор, боси, оголени, себе си. Да плачен от мъка... и от благодарност... че сме живи.
И пак там, в този тъмен коридор, 2 години и малко по-късно, да те видя така красива, така себе си, така жива. Ти, ти самата. Но и с още нещо. С още някой. С този, който се роди на другия ден. И всеки ден дава смисъл на живота ти.
Винаги помни, мое мило момиче, никога не си била по-хубава!"
