- И си мисля, дали не ти е нужно едно хубаво кафе, книга, залез и музика...
- Музика и танци, вместо кафето и книгата и съм твърдо “за” - каза тя с широка усмивка. - Ааа, и изгрев вместо залез... Да... Ето, затова съм в това положение. Все нещо друго искам.
Усмивката сякаш застина на лицето й, а погледът изчезна някъде зад хоризонта.
- За всичко друго, както искаш - сякаш без да забележи промяната в тона, продължи. - Ама за залеза - твърдо ти трябва първо залез, пък изгрева... ами, той идва само като първо има залез...
Не знаеше как да тълкува мълчанието й. Винаги оставаше без думи пред него. Тя сякаш се губеше някъде. В себе си. Или отвъд това си аз. Сякаш изчезваше за всички и всичко. Затова продължи:
- Знаеш ли, залезът... Ами, той, залезът не е просто Слънцето да изчезне някъде и да стане нощ. За много хора това е нищо и никакво естествено събитие на ежедневна база. Но да те питам - виждала ли си залез на морския бряг? - ипродължи забързано, без да дочака отговор, сякаш се страхуваше да не изгуби онази фина нишка на мисълта си, която щеше да го отведе до онова място на точност и убедителност, която иначе щеше да изчезне и никога да не се появи отново. - Виждала си, но не си го видяла. Разбираш ли, едно е да си виждал, друго е да си видял. И не е само в глаголното време. То е като да слушаш и да чуваш, да гледаш и да виждаш, ама още по-тънко. Ето, сега... Така, затвори очи и го виж в ума си. Затвори ли? Добре. Сега... - рязко смени тона си, притихна някак и много бавно, без да е изкуствено, продължи. - Слънцето - горе е, пече, свети, топли, според сезона. И си върви по небосвода, докато не достигне отново Морето. Щом Слънцето целуне Морето преди залез, в този вълшебен миг, всичко се променя. Огледай се сега, виждаш ли как светлината вече е различна? Една такава мека, с дълги сенки. Нали? Но не е само това - всичко е като в стар филм - някак нереално, по-бавно от обикновено, по-плавно, нежно, приглушено. Като танц на двама току-що влюбили се. Не смеят да се докоснат, сякаш са крехки. С върха на пръстите си усещат всяко потръпване на обекта си. Всяко докосване е екстаз. Всяко вдишване е блян да смалят разстоянието помежду си. Всеки поглед е желание за сливане... Виждаш ли го? Да, нали? Даааа... - замлъкна за миг и я остави да се наслади на момента. Толкова много й беше нужно ново начало, че така много бързаше. Искаше да я забави малко. Не я остави прекалено дълго, обаче. - Така. Тук ли си? Не отваряй очи. Гледай към Слънцето и Морето. Тази първа целувка не трае дълго. Никак даже. Но изглежда безкрайна. За теб, за мен, за тях. Свършва в един миг и започват да се сливат. Виждаш ли ги. Бързо Слънцето и Морето навлизат едно в друго. Или поне така изглежда. И заедно с промяната в светлината, започва да се променя и звукът. Ослушай се сега. Колкото повече Слънцето изчезва в Морето, толкова повече звуци изчезват. Като при влюбените. Техният телесен танц, онзи първи път на изживяване на така лелеяното докосване е тих, почти беззвучен, като ням филм. Така е - старите филми са много по-близки до истинския живот от реалистичното кино днес. Така ми изглежда. Но това не е важно сега. Ослушай се. Чуваш ли как чайките замлъкнаха? Сега можеш да чуеш цикадите още по-силно. Ако се съсредоточиш в тяхната песен можеш да полудееш. Знаеш ли, това са просто вид мухи? Нищо особено, но как пеят само... Чуй, чуй ги. А, вече и тях ги няма. Кучето, което лаеше в далечината също спря изведнъж. Дори хората, насядали по заведенията на Крайбрежната сякаш се изпариха. Сети се пак за твоите влюбени - нима някой съществува за тях от външния свят. Все още не. На този етап са само те. Те единствени. Такааааа. Погледни сега към Слънцето. Ха, няма го. Сляло се е напълно с Морето. Точно както мъжът изчезва в жената. Тялото, умът, душата - за миг изчезва. Кой знае колко е дълъг този миг - може да е цяла нощ, нали. Може. Има време до утрото. Когато Слънцето отново ще изгрее. Но почакай малко. Не бързай. Чуй! Звуци има отново. Различни, други, като от друг свят - същият, но не съвсем. Огледален някакъв. Така е. Права си. Огледален е, защото друга е светлината му - отразена. На Луната. Ето я и нея. Усещаш ли как се промениха чувствата ти? Как усещанията ти за света станаха различни. Така е, защото сега властва Луната. Всичко е отражение. Всичко е илюзия. О, не. Не се опитвам да кажа, че е фалшиво. В никакъв случай. Ти го усети - усещаш ли как започват да ти се искат някакви неща, непривични за теб... Как страховете се засилват... Как очакванията се увеличават... Как умът ти сякаш не е твоят... Всичко това е толкова вярно, колкото и не е. Защото нямаш истината на дневната светлина. Всичко това е толкова истинско, колкото реална е Лунната пътека по водата. Виждаш ли я? А можеш ли да вървиш по нея и да пипнеш Луната... - направи дълга пауза. Остави я да усети всяка изказана дума. Да разбере какво се опитва да й каже. Да разбере в какво е смисълът на залеза и на нощта след него, как вътрешното вглеждане и търсене на онази прословута огромна разлика между Реално и Нереално е това, което е най-ценното преди да се втурнем в новия ден. Не можем да започнем на ново, ако не сме "приспали" старото - ако не сме го изживели, понякога анализирали, понякога - не, но винаги преминали. Точно както Земята ще направи още половин обиколка около Слънцето и ще създаде на нас Земляните илюзията, че Слънцето е преминало от другата страна. И вече е ден.... Да, остави я да е със себе си. Още малко.
Очите й бяха пълни със сълзи, когато ги отвори. Усмивката й помоли:
- Нека ги имам и двете тогава - и залеза, и изгрева...
- Ще ги имаш... По много...
Прегърна я през рамо и си пожела да е разбрала защо му е важно да почакат малко с техния Изгрев...
26/01/2019
