има...

малко есен

Autumn

Очите ти

Очите ти, когато си щастлива...

Очите ти, тъй истински блестят!

Очите ти зелени го заливат

Брега на твоето море, брегът...

Брегът, понесъл на плещите свои

Всемирната любов на този свят

И адската омраза с пясъчни устои,

Рушаща всеки миг тъй мил и свят.

Брегът на твойто детство безтегловно,

На твойта младост сънена, уханна

На мед и праскова, и нещо май оловно,

Натискащо със свойта сила хладна.

Но той, брегът, той никога не свършва...

Брегът на твоите мечти свещени!

И винаги той бързо те завръща

Със поглед прям към твоите очи зелени...

21.08.2020 г.

Поезията

Харесвам поезията. Харесвам да чета поезия и след това да говоря за нея. Рядко успявам, обаче. Обикновено срещам учудени погледи, неловко мълчание и дори снисходителна усмивка. Явно не съм подбирала добре моментите. Явно си има добри и лоши моменти да говори човек за поезия. Или пък моето отношение към нея е неподходящо. Аз я гледам като дар, като полет, като трепет. Чета стиховете и трептя отвътре. Не ми стига веднъж да прочета стихотворение. Чета го по два-три-четири пъти. Чета го наум, после на глас, после отново наум. Чета го, за да разбера автора, да го чуя, да почувствам в себе си как гори всяка дума. Затова харесвам и Поетите, защото те дават истинско звучене на стиховете в един свят, който не стига до поезията лесно.

А тя, вярвам, не е трудна. Оставяш се думите да те носят... и това е. Може би, не можем да се отпуснем достатъчно. Може би, не можем да си позволим да чувстваме с кожата си. Може би, забързаността ни е удобно оправдание да не се оставим една дума да ни обърне с хастара навън. Може би...

Написах първите си стихове като дете. Помня, че ги нахвърлих на лист, сгънах го и го дадох на майка ми да ги прочете. А тя взе листа и, без да каже нищо, го остави на лавицата пред книгите в библиотеката. "Мамо, не искаш ли да го прочетеш...?", гласът ми ме предаваше. "Поезия не се чете така между другото, не се чете между миенето на чинии и бърсането на прах. Поезията е специална. Чете се, когото можеш да й отделиш специално време. Само за нея." Листът остана там до края на деня, а вечерта, преди да си легна, го взех и го прибрах в подвързията на една тетрадка за училище. Реших, че не е толкова специален, че да трябва да се отделя специално време за него. След това пишех, но всичко оставеше в последните листи на тетрадките. Не се насилвах да пиша, никак даже. Думите сами почваха да играят на гоненица в ума ми. Или трябваше да ги запиша, или не ме оставяха на мира да свърша нищо друго. Имаше период, в който спирах, оставях ги да се подредят в стихове, да се излеят в ума ми и след това ги забравях. Ей така, нарочно, не ги записвах. Все едно исках да ги накажа за това, че са специални и искат специално време. Кой има такова време? Кой? Толкова много задачи. Толкова много. Но един ден разбрах. Разбрах ясно и отчетливо, че дори и когато ги оставя само в ума си, те пак са щастливи, защото излизат. Независимо дали са на листа или не, те са моите специални думи и дори и две минути само да остана с тях, те са моето специално време. Разбрах, че няма никакво значение дали някой ще ги чете или не. Дали ще стигнат до специалните мигове на някого - няма никакво значение, защото те вече са станали част от моето специално време. Разбарх какво е искала да каже майка ми. И й благодарих за този дар! И тогава, с цялото настървение, на което бях способна, изтичах до бюрото си, взех няколко химикалки и няколко тефтера и ги сложих на всяка полица у дома и във всяка чанта, с която излизах, за да не изпусна никога повече нито една специална дума, която реши да се появи на този свят изпод моята забързана ръка.

Blessing

Your curse is your blessing

No matter the pain!

The wind blows so lightly,

It shushes your brain...

Your curse is your blessing

Help others again!

The sun warms so gently,

You remember the rain.

Your curse is your blessing

No good is in vain!

The Sea sings so softly,

Just follow it, Jane...

18.07.2020 г.

...

Човече, замълчи!

Душата ти крещи

На порива ти вечен

За сила и пари!

Човече, замъчи.

Сърцето ти пищи,

Не може още дълго

Лъжата да търпи.

Човече, замълчи...

Умът си ти поспри,

Очите притвори,

Молбата чуй ми ти...

Тъй силно вятърът ехти

През полъха на твойте мисли

Усещам страдащата ти снага

Ела, влез, идвай у дома!

На В.

Липсва ми дружбата ни. Липсва ми. Знам, че това излияние може да те прогони още по-надалеч. Но искам да остана вярна... на себе си. Защото ако продължа да мълча, ще стана лъжлива, неистинска, друга. А ти не би ме разпознал като друго. Ти си моите устои. Все това повтаряше. Ти си моята мярка за реалност. Моята проверка на истинността. Как да продължавам да съм истинска, ако продължавам да мълча, а искам да крещя. Да ти крещя. Къде изчезна? Къде се изгуби? Къде си?... Кой си? Кой си ти? Кой си сега, когато говориш с мен. Блед, размазан опит за реалност, невъзможен да бъде описан, обрисуван, докоснат. Та аз не те чувам, не те усещам, не те виждам. Кой си ти? Кой си във всеки един ден от ежедневието си, в което симулираш нормалност. Норма. Норма... Чия? Твоята? Не вярвам! Не ти вярвам!!! Никога това съществуване не е било твоя цел, смисъл, верую. О да, тя любовта променя. Така е! Променя и развива, разгръща и добавя стойност към най-ценните ни, истински и дълбоко изконни ноти на музиката, на която танцува душата ни. Това, което ни променя до неузнаваемост, така че дори и ние самите да забравим кои сме - това не е любов, драги мой. Това е друго. И ти го знаеш. И тя го знае. Ама си играете. Играйте си. И вашата игра има поука. И резултат... Обеща ми, че ще бъдеш щастлив. Сега ми обещай, че ще разбереш какво всъщност е твоето щастие. Обещай ми! Даже, не! Не на мен! На себе си обещай. Отиди някъде в гората, която толкова много обичаш и когато си най-сам, със себе си останал, вземи и свали тази норма, в която си се облякъл и гол застани пред съвестта си и си дай дума, мъжка дума, човешка дума, че ще разбереш какво е твоето щастие!

The boy who talks with the Sea

Summer days

And rainy noons

Windy skies

And boys with tunes...

И винаги...

И винаги ще има пролет

И винаги цветята ще цъфтят

И винаги като във птичи полет

Един със друг ще среща ни светът

И винаги ще има лято

И винаги пчелите ще жужат

И винаги като със нещо свято

Ще се разделяме - сърцата ще кървят

И винаги ще има есен

И винаги листата ще шумят

И винаги като в омайна песен

По стъпките ни бляновете ще вървят

И винаги ще има зима

И винаги снегът ще ни покрива

И винаги като в прегръдка сива

Притихнал всеки сам в тишината ще заспива...

Понякога тъгата идва изведнъж...

Понякога тъгата идва изведнъж.

Стоя си на дивана с мисъл тъй приятна

и се изгубвам като капка в летен дъжд.

И, ето, тя връхлита ме със тежест необятна.

Понякога тъгата идва изведнъж.

Изважда всякакви емоции дълбоки

и образи на хора, знайни някогаж,

разхвърля спомени във всичките посоки.

Понякога тъгата идва изведнъж.

Не съм очаквала, тъй тихо съм стояла,

застинала в безвремието си като в колаж,

а тя тъй идва, че от болка бих крещяла.

Понякога тъгата идва изведнъж.

Не мога повече аз образа ти да тая.

В сърцето ми ти дупчици прогаряш

и те през сълзите в очите ми струият..

09/05/2020 г., гр. Варна

Ей сега...

Луната надникна през прозореца и ме целуна по челото:

"Лягай си. Часът е 2 след полунощ. Аз светя. Ти заспивай."

"Добре. Отивам. Ей сега. Но нека ти се полюбувам."

"Ах, ти, неверен на деня! Отивай ти да спиш."

"Добре. Отивам. Ей сега. Но нека да те нарисувам."

"Заспивай. Стига тук стоя. Прозореца ще запотиш."

"Добре. Отивам. Ей сега. Целувка пращам ти в нощта."

"Любов от теб струи като лъчи от слънчев прах.

Прегръдка даваш ми тъй страстна, че трептя.

Усмивката ти е сияние в нощта.

И знай, не бързам да те пусна в щастието на съня."

"Ела тогава с мен, Луна, ела."

"Ще дойда... Ей сега..."

05/05/2020

Любов било е...

Любов било е това между нас.

Любов гореща, силна и жежка.

Любов на двама обречени люде.

Не в страст, а в смърт да намерят утеха.

Любов било е това... между нас.

Любов по-силна от битки незнайни.

Любов на двама вплетени тялом.

За мир, за победа нехайни.

Любов било е... това между нас.

Любов унищожително мощна.

Любов изгаряща даже душата.

Изпепеляваща всичко по пътя.

Любов... било е... това между нас.

Любов останала неизживяна.

Любов тъй истински светла.

Че днес е обич безкрайна.

01.05.2020 г. град Варна

Трима главни герои

Звънеше се. Силно и продължително. Беше загубила представа за време и място - шумът я изваждаше от много дълбок сън. Беше сънувала нещо хубаво. Беше развълнувана. Искаше да се сети, да задържи спомена, да остане още малко в съня. Проклет звънец. Ох, да, сети се.
Американецът. Така го наричаше сега. В мислите си. Защото нямаше с кого да говори за него, с кого да сподели чуденията си, колебанията си, тревогите си. Как да разказваш на някого за някой друг, когото не си виждал от години и когото срещаш само в сънищата си. Той живееше там, в ума й, в онзи ден, в който се срещнаха напълно случайно след 10 години раздяла.
Беше лято. Тя вечеряше с мъжа си в заведение край плажа. Вече повече от месец подозираше, че й изневерява. Не я поглеждаше в очите, не отвръщаше на шегите й, не я докосваше. Липсваше физически, липсваше и емоционално. Сърцето му беше другаде. Тя знаеше, че краят наближава с категоричността на връхлитаща брега вълна. Все още правеше някакви безуспешни опити да го привлече обратно, но всичко свършваше със сълзи в банята. Нейните сълзи, неговата баня.
Тя беше просто една частица от неговия толкова пълен с хора живот - роднини, приятели, по-далечни роднини, познати, колеги, още по-далечни познати, хората от ресторанта, който обожаваше, баристите от кафенето, в което ходеше всяка вечер... Така де, тя беше една малка част, а й се искаше да е светът за него. Точно както той е за нея. Но в последния месец осъзна силата на поговорката "Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш." Не можеше да му даде насила любовта си. Не можеше и да му я вземе насила. Тъжно беше.
Тъжно чоплеше пресния сафрид и бавно отпиваше от студения си чай от лимонена трева и лайм, когато усети нечий поглед върху си и някак отдалеч чу най-нежното "Джени", което някога беше чувала. Второто "Джени" дойде по-силно, по-развълнувано, почти невярващо. Само един човек я наричаше така. Не усети как стана от масата, как се втурна напред към вратата и как увисна на врата на своя стар другар. Целунаха се по бузите и останаха в прегръдка една идея повече, отколкото позволяваше приличието за една женена жена да е в ръцете на чужд мъж, който не й е пряк роднина. Не можеше да повярва. Вече не вярваше, че някога ще го види отново. Беше си забранила да мисли за него, да го сънува дори. Нямаше смисъл. Беше заминал, обади се веднъж и после просто потъна. Първо му беше ядосана, после бясна, накрая се опита да го разбере. А след това се влюби, ожени се и всичко тръгна в своята си посока. Вярваше, че всеки е по пътя си. Правилният път.
Разбраха се да се видят на другия ден, да наваксат. Когато се приготвяше за следобедното кафе, мъжът й срещна погледа й в огледалото. Задържаха очите си, вгледани едни в други. Усети старата тръпка. Така й се прииска да може да остане. Той да поиска тя да остане. Да бъдат заедно. Да бъдат...
Чу го да й казва почти недоловимо "Хубава си. Ще ми завиди. Той още е влюбен в теб." Не разбираше от къде дойде това. Никога не беше разказвала за Американеца. Нямаше нужда. За нея всичко беше приключило още в деня преди завършването на гимназията. Тогава все още беше просто Васко или понякога, когато бяха съвсем сами - Васе. Бяха винаги заедно. Живееха на 2 минути един от друг - тръгваха заедно за училище, заедно тичаха за автобуса, заедно минаваха през Морската на връщане, заедно изтърсваха пясъка от маратонките след като се бяха мотали по тъмния бряг след училище, заедно се прибираха. В началото не я изпращаше, после започна да подминава дома си и да вървят заедно още малко, уж да си довършат спора. Винаги влизаха в дебати за някоя трудна математическа задача, експеримент по химия или анализ на физичен закон. Все се мъчеха да намерят Истината и все се смееха за детински неща. Винаги преминаваше много бързо покрай блока си и само с периферия хвърляше едно око към балкона на втория етаж - сякаш едновременно искаше и не искаше да го видят с нея. Тя усещаше притеснението му, но не от това, че са заедно, а от това, че все са заедно, а не са...
Тя не бързаше. Хубаво й беше да са приятели, да се шегуват непринудено и да няма напрежението на усложнените отношения. Харесваше го, както момичетата на тази възраст харесват момчетата. Понякога й се искаше да са по-близки. Да може да го докосне по бузата с опакото на ръката си, да го целуне по врата, да се загуби в ръцете му. Нищо повече. Само една малка близост. Понякога се плашеше, че ще загуби приятел, с когото имаше толкова много.
Завършването наближаваше и те си бяха все по-близки. Приближаваше и неговото заминаване за САЩ. Не говореха за това. Знаеха, че няма да се видят повече, след като той замине. Не искаха да влизат в излишни разговори, които ще доведат до празни обещания, напразни надежди и тъга. Тя не очакваше покана за бала - беше някак ясно, че ще бъде неговата дама. Влезе в класната стая и го чу да кани тяхна съученичка - момиче, което също щеше да заминава за Щатите. Сърцето й се разцепи на две. Не можеше да повярва. Ако беше влюбен в нея, щеше да разбере. Това, че търсеше дружка за отвъд Океана - това не го прие. Замяната. Болеше, когато я заменяха. Не можеше да го погледне. Той нея също. Приключиха. Завинаги.
Или поне така си мислеше тя. Цяло лято му беше сърдита. Той я потърси ден преди да лети. Видяха се. Седяха на пейката в градинката срещу блока й и не знаеха какво да си кажат. Тя започваше някакви изречения и стигаше до втората дума. Той мълчеше. Изведнъж той хвана ръката й. И тя го видя истински. Малкото русо момче, в което се беше влюбила преди 6 години - още когато беше Математикът от съседния клас, с когото започнаха да се срещат по състезания като седмокласници, още преди да се окажат в една гимназия, в един клас, на един чин. Осъзна, че през цялото това време го беше обичала. По детски, по момичешки, по младежки. Няма значения как. Беше го обичала. Погледна го. Не беше честно да казва каквото и да било. Не беше редно да прави каквото и да било. Той беше избрал. Заминаваше. Приближи се едва доловимо до него, подпря глава на рамото му. И тихо каза: "Моля те, направи така, че да си щастлив. Моля те!" Усети сълзите в гласа му. "Обещавам". Останаха така, докато се стъмни. Не казаха повече нищо. Нямаше нужда. Станаха и ръка в ръка стигнаха до дома й. Не се прегърнаха. Просто застанаха един срещу друг и се гледаха. Дълго. Със сдържани сълзи, неизказани думи, разминало се бъдеще.
Стоеше в кафенето и чакаше. Чакаше да възвърне силите си. Бяха говорили дълго, бяха се смели, както едно време. Беше видяла и малкото момче със срамежливата усмивка, и юношата, когото познаваше толкова добре, и мъжа, в който се беше превърнал. Мъжът, който изведнъж, насред разговора за работното си ежедневие, беше изтърсил, че ще се жени, за американска с азиатски произход, маркетинг специалист в известна банка, много красива. Поздрави го. Сърце не й даде да му каже, че тя беше започнала да си стяга багажа и да се изнесе от брака, в който нямаше вече любов. Пожела му да са щастливи и да запазят обичта си. Знаеше, че след толкова години не може да иска нищо. Но имаше нужда да остане сама за малко. Всички спомени я бяха връхлетели като летен дъжд, когато го видя предния ден. Постоя, събра се, прибра се, стегна и последните куфари, извика едно такси и се изнесе.
Откакто остана сама със себе си - вече половин година, го сънуваше все по-често. Всеки път спомените я връхлитаха и цял ден не можеше да се отърси. И тримата бяха там - и Математикът, и Васо, и Американецът, в някаква опустошителна комбинация от минало, емоции, нереалност. В такива дни обикновено оставаше у дома и се грижеше за цветята, печеше сладкиши, месеше хляб. Опитваше се да се събере и да насочи погледа си напред.
Звънецът продължаваше да звъни. Измъкна се от леглото дезориентирана, сънена и леко ядосана. Вече не на звънеца, на себе си, че отново го беше сънувала. Отключи без да пита кой звъни. Не очакваше неприятности в 6:30 сутринта. Сигурно беше някой съсед с типична молба да му гледа кучето, котката или рибите, докато е в командировка. Отвори със замах и за малко да падне. Той беше там, на вратата, с куфар, без халка и срамежлива усмивка. "Аз, исках да те видя. Исках да дойда по-бързо, но трябваше да уредя доста неща. Прибирам се. В България. При теб. Ако ме искаш..." Сега вече беше на място да се изгуби в ръцете му.
30/03/2019 г.

Цигари...те

Всичко започна, когато Пушачът влезе в дома й. Така де, в живота й. Седна на масата в кухнята. И остана там 20 години. Палеше цигара след цигара. Пепелникът се препълваше сякаш за миг, а фасовете - сгърчени, смачкани, сиви, се губеха един в друг като кълбо от малки змийчета. И точно като змия влизаше злокобния дим в дробовете му и излизаше на концентрични кръгове. Но това не му правеше впечатление. Той обичаше цигарата в устата си, лекотата, която даваше на главата му, и усещането за спокойствие. Самият той беше спокоен и уравновесен човек - чудеше се тя защо му бе нужна цигарата.

И един ден разбра. Когато, въпреки всички обещания, които даде сама на себе си, се влюби в пушач. И осъзна как тя, цигарата, е първа и единствена истинска любовница. Тя е на първо място. Преди всяка друга нужда, преди всеки друг човек, преди Живота. Защото всяка дръпване е една крачка напред към неживото. И те, пушачите го знаят. Но силата на любовта им е по-голяма от всичко друго. Точно така, любов. Да, не е с главно Л, но е такава. Защото кое друго те завързва така силно към себе си, кое те кара да не мислиш за собственото си здраве и добруване, кое те прави толкова зависим, ако не това, което незнайно защо наричаме любов...

Мислеше си тя тези неща с тъга, разочарование и болка. Даваше си сметка, че нейното разбиране за Любовта като нещо, което те прави по-добър, по-силен, по-човечен е всъщност само и единствено нейно. Това наоколо е някак друго и различно. То е егоистично. Не, егоцентрично, ако трябва да сме по-точни. И изведнъж и просветна. Ако можеше да изкорени усещането на хората за егоцентризъм, не само че щеше да ги накара да живеят по-здравословно, но и щяха да спрат да са толкова безхаберни за всичко около тях.

Да, мечтата й щеше да се сбъдне. Затича се към лабораторията и даде обет - няма да търси себе си повече и няма да дава от себе си на никой друг, докато не намери начин да промени генома на зависимостта от егото. Щеше да е егоист в името на анти егоцентризма. За стимул закачи на видно място снимка на Пушача със запалена цигара на масата в кухнята, усмихнат, както винаги го помнеше. Огромен, силен и добър. Очите й се замъгляваха всеки път, когато задържаше погледа си по-дълго върху него. Но това беше мотивацията й да не се отказва и за миг. Само ако те можеше да ги откажат...

Трябваха й 20 години, но успя. Намери решението на задачата, която сама си постави. Намери и начина да го приложи. Не беше лесно да вербува хора от всички цигарени и никотинови заводи по света. Не беше й евтино. Но тя беше убедителна и много много красноречива. Увличаше хората, когато самата тя гореше в нещо. Говореше с плам, на който малко са способни. Очите й горяха като въглени и не позволяваха да откъснеш поглед от нея. Изглеждаше величествена, силна и безапелационна. И в същото време на околните им се искаше да я последват и до край света и да я защитават с цената на живота си. Това бе тя. И успя - само година след откритието й вече никой не пушеше. И всеки помнеше последната си цигара. Как бе избистрила съзнанието му и как изведнъж всичко беше ясно - тялото е храм на душата и е важно да се грижим за него, а Земята е Домът ни и трябва да спрем да я унищожаваме...

Светът им сега беше свят-утопия. Но не привидна, пост апокалиптична, близка до дистопията утопия. Не! Беше категорична, повсеместна, истинска утопия. Хората  растяха свободни и се развиваха според талантите си. Животните бяха свободни членове на природата, живеещи без намесата на човека -  нямаше домашно отглеждане за месо, кожа или мляко. Науката беше напреднала до степен, че нуждата от протеини и/ или вкусна пържола се задоволяваше от лабораторно произведени месни заместители от стволови клетки, добити някога много отдавна в зората на този свят и регенериращи се многократно от тогава насам по изкуствен, но непречещ на качеството им начин. Същото беше и с другите животински продукти, които човечеството ползваше и от които се нуждаеше. Единствено изчезналите видове не можеха да бъдат възкресени. Не че не бяха направени опити, но ДНКто в останките и костите не можеше да се възстанови до степен репликация. Природните ресурси бяха оставени да се възобновяват с тяхното си темпо малко преди да бъдат напълно изчерпани. Ядрените централи отдавна бяха затворили врати или, по-скоро, бетонирали околни стени. Сега силата на вятъра, водата и слънцето бяха единствените източници на енергия и бяха достатъчни. Всяка консумация беше сведена до минималните количества, благодарение на научни постижения, човешка отговорност и здрав разум. Пластмасата и всичкия друг бавно- или неразградим боклук беше впрегнат и повторно и последващо производство, така че да не се чака разложение и съответната вреда върху породата.

Вече знаете как беше постигнато това - с много труд, още повече упорство и... ами подмяна на мисленето. Така е, беше намерен начин да се подмени една малка, но изключително съществена и често срещана човешка склонност - тази на егоцентричното консуматорското настървение, с друга, също толкова съществена, но много по-рядка - тази на съзидателния блян...

Издигнаха й статуя. След кончината й един от вербуваните от нея служители в най-големия завод за тютюневи изделия разказа пътя на търсенето й пред медиите. Решиха, че трябва да я помнят такава, каквато беше - приведена над микроскопа и виждаща Голяма картина. В основата на постамента поставиха каменна плоча с изображение на Пушача.

А цигарите... Останаха в историята, както всички други зависимости. Завинаги...

09/02/2019

Спомен

Кенчето стоеше недоизпито пред нея. Беше се подпряло леко килнато в процепа на две от петте сковани заедно  дъски, оформящи масата. Толкова дълго беше вперила поглед в нея, че вече добре познатият надпис върху кутийката се размазваше и добиваше съвсем други очертания - вятър носещ бяла вихрушка. Сепна я шум от паднала ламарина. Погледна през прозореца - виелица имаше навън, не само във фантазията й...

Беше започнала изведнъж, толкова неусетно, както неусетно бяха поникнали кокичетата още в началото на месеца. Беше една февруари, а пролетта нямаше търпение да дойде. Слънцето огряваше усмихнатите хора по улиците - всички бързаха да излязат навън, бледи и нетърпеливи за топлина и светлина. Но ето, зимата не се предаваше и за миг обърна времето и си завоюва територия. Ох, докога ли щеше да се води тази борба, толкова естествена, толкова ясен край и, все пак, толкова досадна...

Замислена за битката на сезоните, тя изведнъж осъзна, че има и по-практичен проблем. Нямаше как да се прибере. Беше дошла в сухо и топло време, с кецове и тънка парка,  а сега си беше време за ботуши, скиорско яке и голям топъл шал. Нямаше кола, а дори такситата спираха да работят в такова време. Ех, само ако имаше на кого да се обади сега и да я закара до вкъщи с топлата си каляска. Погледът й падна пак върху кенчето и спомените я заляха.

Беше зима. Началото й дойде рязко и вледеняващо още в края на октомври. Толкова нетипично за морския град. Беше все още в университета, а работата й, почасова, в местната библиотека, отдел Изкуства, беше на 5 минути от лекционната зала. Още от малка обичаше да има график и затова й бе детска игра да си нагласи календара така, че да може да съчетава учене и работа по най-ефективен начин. Обожаваше да стой в приемната, да подрежда върнатите книги на купчини според рафтовете, на които трябваше да ги постави в края на кратката си смяна, да преглежда картони за закъсняващи с връщането читатели, да проверява изтекли абонаменти и дали тези членове държат книги... Миризмата на книги, хартия, прах беше нейният аромат, а отрупаните рафтове - целият й свят.

И като днес помнеше как той влезе. Беше студен и мрачен ден със силен вятър. Почти нямаше читатели, а малкото, които идваха едвам отваряха тежката стъклена врата. Тя се беше надвесила над каталог с новоиздадени репродукции на Моне, с анализ на френски, и надигна глава в мига, в който с един замах и без всякаква трудност вратата се отвори и в залата влезе висок, силен и леко срамежлив мъж. Не можеше да определи възрастта му, но сериозното му изражение и пълен с отговорности поглед й говореха за поне +10 над нейните години. Нямаше нищо общо с хората на изкуството - костюм, кожени обувки, толкова чисти, че можеш да се огледаш в тях, аромат на кафе и още нещо... Още тогава съзнанието й запечата този мирис завинаги.

Търсеше учебник по английски в сферата на маркетинга. Беше разбрал, че към отдел Изкуства има малък подотдел с научна литература на чужди езици. Говореше бързо, приглушено и авторитетно. Тя провери в компютъра, помоли го да изчака, влезе в архивите и се върна след  няма и минута с нужното му помагало. Учуди се, когато вместо ежемесечен абонамент, както обикновено избират случайно преминаващите през този сектор на библиотеката, той плати за годишен. Взе книгата и тръгна. Тя не можеше да откъсне очи от този толкова странен за нейните представи мъж. На вратата се обърна и й каза "до скоро".

Не повярва на очите си, когато след 3 дни той се появи отново. Върна учебника, поиска друг. Нямаше и намек, че я помни, докато не стигна до изхода. Рязко се извърна и пак каза "до скоро", като имаше нещо заговорническо в гласа му. Или поне на нея така й се искаше... Реши, че си въобразява, тъй като не спираше да мисли за него, откакто го видя в началото на седмицата. Не можеше да разбере защо - някакъв човек, толкова различен от момчетата, в които се беше влюбвала - все бохеми, изкуствоведи, неглиже, свободолюбиви бунтари... И този мирис на кафе и... Така силно и напомняше на нещо, но не можеше да го дефинира.

Събота и неделя реши да се отърси - чисти, разхожда се, учи. Почти го изби от ума си. Но когато в понеделник следобед той отново влезе в залата, краката й се подкосиха. Беше хлътнала. Обслужи го набързо, като свенливо гледаше все надолу - не искаше той да види как се изчервява и притеснява от него. Даде му поръчаната книга и се скри в склада. Не дочака неговото " до скоро". Когато излезе в общото помещение след минута, залата беше празна, а навън валеше сняг. Облече се набързо и извика колегата си от Сектор Музика, за да сдаде смяната и да тръгва. Излезе във виелицата и се отправи към спирката. Чу клаксон зад себе си и се стресна. Рязко се обърна, но вече в себе си знаеше - беше той. Свали стъклото и я покани да я закара. Вярваше, че ще е в безопасност и се качи. Запознаха се и започнаха да говорят. Задръстванията направиха пътуването двойно по-дълго, но никой от двамата не го усети. Толкова много неща си споделяха и толкова много се смяха. А колко общо имаха само... Беше им хубаво. Тя все повече го харесваше. Ароматът на кафе витаеше около него, а кенчето в поставката за чаши между седалките й подсказа каква е другата съставка от уханието.

"Защо пиеш без сламка от кутийка?"
"Не знам, винаги така пия. А и сламките са еднократен боклук - защо да го правя..."

Дядо й правеше така. Следобед, когато се върнеше от работа, изваждаше лед от камерата, слагаше го в стъклена купичка, взимаше кенче, поставяше го върху леда, нищо, че беше току-що извадено от хладилника, сядаше на балкона на ниско столче и отпиваше. Сякаш всяка следваща глътка отнемаше умората му... Слънцето постепенно залязваше, а тя седеше до него и го слушаше как й разказва за пътуванията си по света, как се шегува с всичко и всички - чувството му за хумор нямаше равно, а смехът му бе така заразителен. Много искаше и тя да има едно кенче и да си пие от него, но дядо й винаги й обясняваше, че може само глътка-две - нежното й стомахче не е за тази толкова вкусна, но недобра за нея черна газирана течност... Обожаваше го - нейният дядо... и неговият следработен ритуал...

Спомените сякаш я отделиха от тялото и тя виждаше себе си как се вози в колата с непознатия, как се усмихва неловко и търси увереност в гласа си, как е свила в юмрук ръката си, борейки се с тревожността си. Зачуди се дали след ден, седмица или месец това ще е случка, която да споменава пред други или да с-помня само в себе си. Защото те, спомените, какво са, ако не търсене на ума в миналото, в което да намери утеха, упование, разбиране на настоящето...

Неусетно стигнаха до дома й. Тя благодари и беше на косъм да попита кога ще го види отново, когато той съвсем невинно изтърси "Ей, колко е малък светът - ей там, отсреща, живеят родителите на жена ми." Думите му сякаш я разцепиха на две. Тя само се усмихна и потвърди "Наистина е малък." Слезе в още по-студената и вече тъмна вечер. Махна му за довиждане. Дълбоко в себе си, там където беше все още цяла, му благодареше, че й беше казал за жена си.

За 24 часа успя да се детоксикира от зародилите се емоции и когато той отново дойде за следващия учебник, вече виждаше в него приятел. Дружбата им продължи с години, смееха се от сърце, когато се виждаха, познаваше семейство му, със съпругата му станаха приятелки, децата я обожаваха... Никога никой от тях не направи и намек за нещо друго.

Вратата на заведението се отвори с трясък и я върна в настоящето. Висок, силен и леко срамежлив млад мъж влезе и изтърси снега от катранено черната си коса. Огледа се и се приближи до Нора. "Мястото заето ли е?" Миришеше на кафе. "За пръв път виждам жена да пие директно от кенче... И аз така правя." Нямаше как да не го приеме на своята маса.

25/02/2019

Синьо

"Влюбен съм във Вас. Може ли да Ви говоря на "ти"? Вярвам, че няма да имате нищо против. Благодаря!

Днес осъзнах, че съм се влюбил в теб в мига, в който се запознахме. Нежността и красотата ти, мекото ти излъчване и усещането, което имах, че си като изгубено дете, ме завладяха по начин, който не мога да опиша с думи. Ще опитам...

Влюбих се в теб, както синьото на небето е влюбено в морето и му дава цвета си, защото не може да си представи да не са заедно в нещо. Не могат да се докоснат - толкова са различни. Небето е дом на птиците, самолетите, мечтите. А морето... Морето е дом на рибите, корабите и бляновете. Няма как да са заедно, защото формата, материята и мястото им са различни. Но мисията им, о, тя е еднаква, близка, че чак не е за вярване. Толкова много имат заедно и толкова малко общо... Няма как. Така е. Но това не пречи на любовта им. На синята им любов.

Помниш ли, точно ти наскоро ми разказа как допреди 2 века цветът на синьото не е съществувал. Нямало е дума "синьо", хората не са различавали синьото като отделен цвят, всичко, що сега виждаме като синьо, е било определяно като нещо друго. Небето било сиво, бяло, черно... Морето - зелено, изумрудено, кърваво, дори. Още когато те слушах, се ядосах вътрешно на тези невежи. Възмутих се и ми се искаше да изляза. Сега знам защо - защото не съм искал да повярвам, че небето и морето не са били заедно. Не са били в синьото. Как може? Как?

Когато обичаш някого толкова силно, искаш да си с него. Да се докосвате, да се усещате, да се вдишвате. Солено е морето, солена ще да е и потта ти след насладата ни. Вятърът роши вълните, точно както аз бих разрошил косите ти. Нежно е докосването на водата, както нежно бих усещал пръстите ти по кожата си. Виждаш ли, ние с теб сме като тях - толкова заедно.

И толкова отделно...

Точно като тях никога няма да можем да сме заедно. Колкото и да ми се иска да те имам, само за себе си, знам, че е невъзможно. Винаги ще ревнувам от всички онези летовници, които ще потапят с наслада полу-голите си тела в теб, ще се надпреварват в смешни състезания по плуване, ще плискат безценното ти съдържание, ще гонят рибите, ще скачат и пръскат вода наоколо, ще се боричкат, смеят и флиртуват един с друг, никой от тях незабелязващ, че теб те ИМА, че си там, много преди тях и ще си там много след тях. Винаги различна. Винаги себе си. А ти? И ти няма да можеш да ме докоснеш - ще поглеждаш със снизхождение към невъзможността ми да дойда по-близо, към безмълвието ми пред твоята красота, пред буреносния ми младежки нрав, който само понякога ще се показва и ще те залива с обвинения от дъжд, че ето - и аз имам вода в себе си и ти няма какво повече да ми дадеш. Но вътрешно и ще знам, че тази живителна течност съм я взел от теб. За малко.Че без теб съм сух и далечен.

Не знам защо ти пиша всичко това. Може би е заради дъжда навън и усещането ми, че небето плаче. Плаче за морето, с което никога няма да могат да се слеят... Може би е заради часовника, който отброява последните ми минути в твоя час, защото от утре започва лятото, а после и животът ми на възрастен. Може би е заради синята ти рокля и желанието ми да ти кажа колко си красива днес. Може би...

Твой ученик завинаги,

Сиел Бльо"

Беше объркана. Не знаеше какво да прави. Вече час четеше и препрочиташе това есе и не можеше да разбере дали не е някаква отчаяна закачка на някой от зевзеците, които се шегуваха с младостта и необвързаността й. Та тя имаше само с няколко години преднина в цифровото изражение на живота си пред някои от тях. Беше започнала училище на 6 и беше взела последните две години в университета за 1, така че реално техните 18 се различаваха от нейните 22 с почти нищо.

Но това нямаше знаение сега - трябваше да разбере от кого е или щеше да се побърка. Дори и да е шега, това есе заслужаваше внимание... Опита се да си спомни кой от учениците й посещаваше часовете по френски, за да измисли такъв псевдоним в подписа. Бяха повече от 1... След това реши да сравнява почерци от предни контролни -  нямаше как, всичко беше архивирано вече в кабинета на директора... Прегледа имената на предалите есета и установи, че повечето са анонимни - тези младежи пак бяха забравили да се подпишат. Всеки път поне една трета от тях постръпваха така несериозно...

Отчая се и реши да си блъска главата с това утре. Вече залязваше и беше време да си тръгва, ако не иска да търси после домакина, за да й отключи и да търпи дългите му тиради колко точно ще му е скучно през лятната ваканция.Така че облече сакото си, заключи кабинета по английски и бързо тръгна към смарт автомбила, останал самотен на малкия паркинг зад сградата.

"Небето е с особен нюанс на синьото тази вечер, някак смело и безразсъдно, не мислите ли?" - чу глас зад себе си.

Обърна се рязко и го видя - рижото момче с тръпчинка на брадичката и безкрайно дълбоките сини очи, което винаги седеше най-отзад.

"Така е." - друго не успя да му отвърне.

"Чудя се само дали морето би се съгласило да сподели с небето точно това синьо тази вечер?" - усмивката му прикриваше усещане за неловкост на ситуацията.

"Искаш ли да проверим. Брегът е близо." - му отговори тя, посочвайки колата.

16/03/2019

Бошлаф

"Бошлаф е всичко, тате, Бошлаф. И държавата ни е бошлаф, и града, мамицата им, какъв град имахме. И Земята и тя вече - какво ядем, какво пием, какво дишаме - боклук, мама им. Бошлаф остана, бошлаф..."
Мъчно ми беше да го гледнам така. След две малки и една тъмна стана разговорлив, носталгичен и си попсуваше.

Моят баща - учител по математика, цял живот с децата в Езиковата, винаги усмихнат, леко замислен и там за тях повече, отколкото за нас вкъщи. Ама така е. Всеки с родител учител знае, че те имат много повече деца, с които прекарват много повече и ценно време в час, по състезания, СИП, ЗИП, извън класни и т.н., отколкото у дома. Особено пък, ако сте случили и на всеотдаен представител на онази генерация, научена да дава сили, пот и кръв в името на народа. Ей такъв си е баща ми. Верен на идеали и ценности остарели, чужди за младежта сега, изкопаемо, което не знае къде да се дене от безсилие.

А аз. Аз съм дете на прехода, родом от град на моряци, мутри и оглеждащи се за място сред новата действителност интелектуалци, които всячески или абсолютно никак се опитват да напаснат правилата си за Живот към новите определения за успех и щастие. Започнах първи клас през '91г. Ще каже човек, че, с новото време всичко е ново. Да, ама не - какво ново научихме от учители отгледани, възпитани, обучени в старото време... Малко, почти нищо, което да можем да приложим в новата действителност. Бях ученолюбив, упорит, вкъщи ме строяваха.

Станах гимназист в елитна гимназия. И там, така. Малко поразчупени модели на преподаване под западното влияние, което винаги е било налице в тези сборища на про-Капитализма. Чужденци тук-там за цвят, акцент и събуждане на жаждата за нещо по-голямо, красиво, богато и успешно от нашенското. И да, аз бях ученолюбив, упорит и вкъщи ме строяваха.

Спечелих стипендия за университет отвъд Океана. Чудно. Е, това вече беше нещо истинско. Чужда страна, чужди нрави, обичаи, преживявания, несравними с малката точка на Залива у рОдината. Еха, на върха на Пирамидата бях. Коя пирамида, не ме интересуваше особено...

Ученето - интересно, работа в библиотеката - кеф, летни програми, гадже - азиатка, после афро-американка, сръбкиня, че да не забравям от къде съм тръгнал, е, почти, пак азиатка... Така де, поживях си. И работата ми след това беше супер. По специалността. Бързо катерене по стълбата на кариерното развитие. Обучения, командировки, интелектуални предизвикателства. Почивки, купони, жени. Вярвах, че животът ми е безкраен празник.

Докато не дойде писмото - баща ми молеше да се прибера по спешност. Нямаше повече. Две думи ми подсказаха да тръгвам веднага - обръщението му "Влади", а той никога не ме наричаше така гальовно, и подписа - "мама и татко", защото винаги се подписваха поединично, в зависимост кой пуска мейла. Стегнах куфарите, пратих по един мейл на всички, за които беше важно да знаят, че заминавам и хукнах за първия полет. Не можах да мигна, докато не кацнах в София. Тичах да хвана влака - липсата на полет до Варна освен изтървания рано сутринта ме върна с години назад. Как може в 21 век полетите да са по един на ден. Влакът ме върна век назад - беше нов, не много чист, но хората в него... Ами, бях забравил от къде съм тръгнал. Дрехите, кръпките до костюмите, баницата от кесийка за обяд, винце от пластмасова бутилка от имитация на Кока-Кола, миризмата на спарено, чалгата в ушите на младежите, един-двама с лаптопи, опитващи се да работят, предизвикващи подигравателни погледи и смях. Дано да съм попаднал в странен вагон. Дано...

Пристигнах си. Гарата - различна и същата, след 10 години. Графитът, който направихме заедно с училищната ми любов още стоеше непокътнат. И тогава ме удари - не се бях прибирал 10 години. Бързах, бързах към вкъщи.

Още от входа замириса на мухъл и плъхове. Живеехме на втория етаж, но първият ми се стори необитаем. Летях по стълбите. Скайпът и някой друг мейл не са били достатъчни, дори и да съм си мислел така. Влетях вкъщи - не бяха сменили ключалката. Татко се разплака. Мама - беше на легло. Прегърнах я - не знам колко сме останали така. Като се изправих, тя спеше, а рамото ми беше мокро. Завих я и я оставих да спи.

Баща ми вече беше в кухнята. Седнах до него. Мълчаливо изпихме по едно малко. После по още едно. И той заразказва. За живота им, за пенсионирането, за липсата на цели, за сивото ежедневие, за тъгата. За това как все е искал да помага, а на най-близките не е успял. Обвиняваше се. За мен - ще не съм се прибирал. За майка - че не е добре. Миналата седмица просто паднала - не знаели какво й е. Уж всичко било наред, а тя лежи и не може да стане. Обещах да не тръгвам, докато не се оправи.

Излязох. Краката ме отведоха до дома й. Не я бях виждал от 10 години. Сигурно беше се събрала с някого, а може да имаха и деца. Позвъних. Чух лай - възможно ли беше кучето й да е още живо? Отвори майка й. Превърна ме. Толкова топла прегръдка от тази жена, което можеше да му се сърди толкова много. Аз бях оставил детето й и бях заминал...

Покани ме да вляза, сложи ми супа, а аз се разревах - като дете. Не можех да спра сълзите си... Не ме пита нищо. Разбра ме. Просто седеше до мен и ми държеше ръката. Даде ми кърпичка, когато се успокоих и излезе от стаята.

Галех кучето и хапвах, когато чух познато подрънкване на гривни. Гривните, които аз й подарих за 16тия й рожден ден. Не ги свали дори за ден. Не ги е свалила оттогава. Беше същата, само малко по-уморени бяха очите й. Очи на жена, видяла повече от мен, със сигурност... А аз какво бях видял - бошлаф...

11/04/2019

Неземен си...

Неземен си, Дяконе, неземен е пътят Ти,

Неземни стъпки по земята ни стъпвал си,

Неземни идеи и мисли споделял си,

Неземен си, Дяконе, неземен завинаги...

Народът твой - обрулен и жалък,

изстрадал, поробван, пален и колен,

приведен пред тебе стои днес в поклон,

под погледа твой бистър и вечен.

Пътят е стръмен, голямо е делото,

в тебе е устрем, порив за правда,

сила - безкрайна, любов - нечовешка,

идея - велика, смелост - от Бога.

Сърцето ти, Дяконе, щедро, голямо,

Умът ти, Василе, по-остър от нож е,

Заветът ти - вечен, могъщ, непреходен,

Животът ти - живот на Спасител!

Не знам аз без теб на къде сме поели,

Не знам вече кои сме, какви сме,

Но знам, че те носим в сърцата си, Дяконе -

Преди, сега и вовеки...

18/02/2020 г.

Безплътните

Безплътни сте в магията на времето,
невидима е любовта ви вечна.
И без оценка, укор или свъсен поглед
към нас човеците подхождате с грижа.

Не можем да докоснем топлината ви,
но я усещаме как стопля всяка наша фибра.
Не знаем с умовете си света ви светъл,
но все към вас е погледът ни търсещ.

Спасение чрез мислите за вас намирам,
утеха носят миговете ни в сърцето ми,
притихналост на всички чувства и трептения,
усещане за вечна свобода и обич.

Къде сте никога не питам ви.
Кога ще дойдете - това е чужд въпрос.
За мене вие сте навсякъде -
защото вие сте Едно с Бога!

06/02/2020 г., град Варна

Приятелко, недей...

Понякога се чувстваш съвсем жива,

попаднала в един прекрасен свят.

А друг път мракът сякаш те обзима

и плаче ти се - плаче ти се до откат.

Приятелко, недей тъгува - 

Животът има светлина,

и силата му е огромна,

и смисълът е в Любовта!

01/02/2020, град Варна

Вода

И ето ме, застанала отвън,

с големия корем и мокрите крака.

Животът идва – о, как идва той,

с бясна скорост, напън и вода.

Във водния бульон на смисъла

Животът се е зародил

и пак оттам излизаме -

един и друг... и пак един.

Във водния бульон на смисъла,

изплуващи потъваме в един огромен свят -

уж светло е и истински огромно,

а често влизаме в мрак и теснота.

Във водния бульон на смисъла

притихналите страсти на живота носим,

изчезваме във плиткото на земния си път

и чакаме да стихне напънът.

Но той остава, той е вечен, да,

той порив е за въздух, звук и светлина -

и там пред нас отваря се врата,

загатваща величието на човешката съдба.

24/01/2020 г., град Варна

US Dream

Понякога седя във хола
и хапвам кротично закуска,
поглеждам вяло през прозореца
и там изгубвам се отвън.

Насред разбития паваж
изниква двор с трева и пясък,
велосипед е на оградата подпрян
и куче тича след косачката.
Премествам поглед аз нагоре,
а там - голяма дървена врата,
след нея има вестибюл
и стаята огряна е в светлина,

И знаеш ли, простор там има,

и въздух, въздух, свобода.

И правилно се сещаш, да - 

Това е то... американската мечта.

23/01/2020 г., град Варна