Бошлаф

"Бошлаф е всичко, тате, Бошлаф. И държавата ни е бошлаф, и града, мамицата им, какъв град имахме. И Земята и тя вече - какво ядем, какво пием, какво дишаме - боклук, мама им. Бошлаф остана, бошлаф..."
Мъчно ми беше да го гледнам така. След две малки и една тъмна стана разговорлив, носталгичен и си попсуваше.

Моят баща - учител по математика, цял живот с децата в Езиковата, винаги усмихнат, леко замислен и там за тях повече, отколкото за нас вкъщи. Ама така е. Всеки с родител учител знае, че те имат много повече деца, с които прекарват много повече и ценно време в час, по състезания, СИП, ЗИП, извън класни и т.н., отколкото у дома. Особено пък, ако сте случили и на всеотдаен представител на онази генерация, научена да дава сили, пот и кръв в името на народа. Ей такъв си е баща ми. Верен на идеали и ценности остарели, чужди за младежта сега, изкопаемо, което не знае къде да се дене от безсилие.

А аз. Аз съм дете на прехода, родом от град на моряци, мутри и оглеждащи се за място сред новата действителност интелектуалци, които всячески или абсолютно никак се опитват да напаснат правилата си за Живот към новите определения за успех и щастие. Започнах първи клас през '91г. Ще каже човек, че, с новото време всичко е ново. Да, ама не - какво ново научихме от учители отгледани, възпитани, обучени в старото време... Малко, почти нищо, което да можем да приложим в новата действителност. Бях ученолюбив, упорит, вкъщи ме строяваха.

Станах гимназист в елитна гимназия. И там, така. Малко поразчупени модели на преподаване под западното влияние, което винаги е било налице в тези сборища на про-Капитализма. Чужденци тук-там за цвят, акцент и събуждане на жаждата за нещо по-голямо, красиво, богато и успешно от нашенското. И да, аз бях ученолюбив, упорит и вкъщи ме строяваха.

Спечелих стипендия за университет отвъд Океана. Чудно. Е, това вече беше нещо истинско. Чужда страна, чужди нрави, обичаи, преживявания, несравними с малката точка на Залива у рОдината. Еха, на върха на Пирамидата бях. Коя пирамида, не ме интересуваше особено...

Ученето - интересно, работа в библиотеката - кеф, летни програми, гадже - азиатка, после афро-американка, сръбкиня, че да не забравям от къде съм тръгнал, е, почти, пак азиатка... Така де, поживях си. И работата ми след това беше супер. По специалността. Бързо катерене по стълбата на кариерното развитие. Обучения, командировки, интелектуални предизвикателства. Почивки, купони, жени. Вярвах, че животът ми е безкраен празник.

Докато не дойде писмото - баща ми молеше да се прибера по спешност. Нямаше повече. Две думи ми подсказаха да тръгвам веднага - обръщението му "Влади", а той никога не ме наричаше така гальовно, и подписа - "мама и татко", защото винаги се подписваха поединично, в зависимост кой пуска мейла. Стегнах куфарите, пратих по един мейл на всички, за които беше важно да знаят, че заминавам и хукнах за първия полет. Не можах да мигна, докато не кацнах в София. Тичах да хвана влака - липсата на полет до Варна освен изтървания рано сутринта ме върна с години назад. Как може в 21 век полетите да са по един на ден. Влакът ме върна век назад - беше нов, не много чист, но хората в него... Ами, бях забравил от къде съм тръгнал. Дрехите, кръпките до костюмите, баницата от кесийка за обяд, винце от пластмасова бутилка от имитация на Кока-Кола, миризмата на спарено, чалгата в ушите на младежите, един-двама с лаптопи, опитващи се да работят, предизвикващи подигравателни погледи и смях. Дано да съм попаднал в странен вагон. Дано...

Пристигнах си. Гарата - различна и същата, след 10 години. Графитът, който направихме заедно с училищната ми любов още стоеше непокътнат. И тогава ме удари - не се бях прибирал 10 години. Бързах, бързах към вкъщи.

Още от входа замириса на мухъл и плъхове. Живеехме на втория етаж, но първият ми се стори необитаем. Летях по стълбите. Скайпът и някой друг мейл не са били достатъчни, дори и да съм си мислел така. Влетях вкъщи - не бяха сменили ключалката. Татко се разплака. Мама - беше на легло. Прегърнах я - не знам колко сме останали така. Като се изправих, тя спеше, а рамото ми беше мокро. Завих я и я оставих да спи.

Баща ми вече беше в кухнята. Седнах до него. Мълчаливо изпихме по едно малко. После по още едно. И той заразказва. За живота им, за пенсионирането, за липсата на цели, за сивото ежедневие, за тъгата. За това как все е искал да помага, а на най-близките не е успял. Обвиняваше се. За мен - ще не съм се прибирал. За майка - че не е добре. Миналата седмица просто паднала - не знаели какво й е. Уж всичко било наред, а тя лежи и не може да стане. Обещах да не тръгвам, докато не се оправи.

Излязох. Краката ме отведоха до дома й. Не я бях виждал от 10 години. Сигурно беше се събрала с някого, а може да имаха и деца. Позвъних. Чух лай - възможно ли беше кучето й да е още живо? Отвори майка й. Превърна ме. Толкова топла прегръдка от тази жена, което можеше да му се сърди толкова много. Аз бях оставил детето й и бях заминал...

Покани ме да вляза, сложи ми супа, а аз се разревах - като дете. Не можех да спра сълзите си... Не ме пита нищо. Разбра ме. Просто седеше до мен и ми държеше ръката. Даде ми кърпичка, когато се успокоих и излезе от стаята.

Галех кучето и хапвах, когато чух познато подрънкване на гривни. Гривните, които аз й подарих за 16тия й рожден ден. Не ги свали дори за ден. Не ги е свалила оттогава. Беше същата, само малко по-уморени бяха очите й. Очи на жена, видяла повече от мен, със сигурност... А аз какво бях видял - бошлаф...

11/04/2019