Спомен

Кенчето стоеше недоизпито пред нея. Беше се подпряло леко килнато в процепа на две от петте сковани заедно  дъски, оформящи масата. Толкова дълго беше вперила поглед в нея, че вече добре познатият надпис върху кутийката се размазваше и добиваше съвсем други очертания - вятър носещ бяла вихрушка. Сепна я шум от паднала ламарина. Погледна през прозореца - виелица имаше навън, не само във фантазията й...

Беше започнала изведнъж, толкова неусетно, както неусетно бяха поникнали кокичетата още в началото на месеца. Беше една февруари, а пролетта нямаше търпение да дойде. Слънцето огряваше усмихнатите хора по улиците - всички бързаха да излязат навън, бледи и нетърпеливи за топлина и светлина. Но ето, зимата не се предаваше и за миг обърна времето и си завоюва територия. Ох, докога ли щеше да се води тази борба, толкова естествена, толкова ясен край и, все пак, толкова досадна...

Замислена за битката на сезоните, тя изведнъж осъзна, че има и по-практичен проблем. Нямаше как да се прибере. Беше дошла в сухо и топло време, с кецове и тънка парка,  а сега си беше време за ботуши, скиорско яке и голям топъл шал. Нямаше кола, а дори такситата спираха да работят в такова време. Ех, само ако имаше на кого да се обади сега и да я закара до вкъщи с топлата си каляска. Погледът й падна пак върху кенчето и спомените я заляха.

Беше зима. Началото й дойде рязко и вледеняващо още в края на октомври. Толкова нетипично за морския град. Беше все още в университета, а работата й, почасова, в местната библиотека, отдел Изкуства, беше на 5 минути от лекционната зала. Още от малка обичаше да има график и затова й бе детска игра да си нагласи календара така, че да може да съчетава учене и работа по най-ефективен начин. Обожаваше да стой в приемната, да подрежда върнатите книги на купчини според рафтовете, на които трябваше да ги постави в края на кратката си смяна, да преглежда картони за закъсняващи с връщането читатели, да проверява изтекли абонаменти и дали тези членове държат книги... Миризмата на книги, хартия, прах беше нейният аромат, а отрупаните рафтове - целият й свят.

И като днес помнеше как той влезе. Беше студен и мрачен ден със силен вятър. Почти нямаше читатели, а малкото, които идваха едвам отваряха тежката стъклена врата. Тя се беше надвесила над каталог с новоиздадени репродукции на Моне, с анализ на френски, и надигна глава в мига, в който с един замах и без всякаква трудност вратата се отвори и в залата влезе висок, силен и леко срамежлив мъж. Не можеше да определи възрастта му, но сериозното му изражение и пълен с отговорности поглед й говореха за поне +10 над нейните години. Нямаше нищо общо с хората на изкуството - костюм, кожени обувки, толкова чисти, че можеш да се огледаш в тях, аромат на кафе и още нещо... Още тогава съзнанието й запечата този мирис завинаги.

Търсеше учебник по английски в сферата на маркетинга. Беше разбрал, че към отдел Изкуства има малък подотдел с научна литература на чужди езици. Говореше бързо, приглушено и авторитетно. Тя провери в компютъра, помоли го да изчака, влезе в архивите и се върна след  няма и минута с нужното му помагало. Учуди се, когато вместо ежемесечен абонамент, както обикновено избират случайно преминаващите през този сектор на библиотеката, той плати за годишен. Взе книгата и тръгна. Тя не можеше да откъсне очи от този толкова странен за нейните представи мъж. На вратата се обърна и й каза "до скоро".

Не повярва на очите си, когато след 3 дни той се появи отново. Върна учебника, поиска друг. Нямаше и намек, че я помни, докато не стигна до изхода. Рязко се извърна и пак каза "до скоро", като имаше нещо заговорническо в гласа му. Или поне на нея така й се искаше... Реши, че си въобразява, тъй като не спираше да мисли за него, откакто го видя в началото на седмицата. Не можеше да разбере защо - някакъв човек, толкова различен от момчетата, в които се беше влюбвала - все бохеми, изкуствоведи, неглиже, свободолюбиви бунтари... И този мирис на кафе и... Така силно и напомняше на нещо, но не можеше да го дефинира.

Събота и неделя реши да се отърси - чисти, разхожда се, учи. Почти го изби от ума си. Но когато в понеделник следобед той отново влезе в залата, краката й се подкосиха. Беше хлътнала. Обслужи го набързо, като свенливо гледаше все надолу - не искаше той да види как се изчервява и притеснява от него. Даде му поръчаната книга и се скри в склада. Не дочака неговото " до скоро". Когато излезе в общото помещение след минута, залата беше празна, а навън валеше сняг. Облече се набързо и извика колегата си от Сектор Музика, за да сдаде смяната и да тръгва. Излезе във виелицата и се отправи към спирката. Чу клаксон зад себе си и се стресна. Рязко се обърна, но вече в себе си знаеше - беше той. Свали стъклото и я покани да я закара. Вярваше, че ще е в безопасност и се качи. Запознаха се и започнаха да говорят. Задръстванията направиха пътуването двойно по-дълго, но никой от двамата не го усети. Толкова много неща си споделяха и толкова много се смяха. А колко общо имаха само... Беше им хубаво. Тя все повече го харесваше. Ароматът на кафе витаеше около него, а кенчето в поставката за чаши между седалките й подсказа каква е другата съставка от уханието.

"Защо пиеш без сламка от кутийка?"
"Не знам, винаги така пия. А и сламките са еднократен боклук - защо да го правя..."

Дядо й правеше така. Следобед, когато се върнеше от работа, изваждаше лед от камерата, слагаше го в стъклена купичка, взимаше кенче, поставяше го върху леда, нищо, че беше току-що извадено от хладилника, сядаше на балкона на ниско столче и отпиваше. Сякаш всяка следваща глътка отнемаше умората му... Слънцето постепенно залязваше, а тя седеше до него и го слушаше как й разказва за пътуванията си по света, как се шегува с всичко и всички - чувството му за хумор нямаше равно, а смехът му бе така заразителен. Много искаше и тя да има едно кенче и да си пие от него, но дядо й винаги й обясняваше, че може само глътка-две - нежното й стомахче не е за тази толкова вкусна, но недобра за нея черна газирана течност... Обожаваше го - нейният дядо... и неговият следработен ритуал...

Спомените сякаш я отделиха от тялото и тя виждаше себе си как се вози в колата с непознатия, как се усмихва неловко и търси увереност в гласа си, как е свила в юмрук ръката си, борейки се с тревожността си. Зачуди се дали след ден, седмица или месец това ще е случка, която да споменава пред други или да с-помня само в себе си. Защото те, спомените, какво са, ако не търсене на ума в миналото, в което да намери утеха, упование, разбиране на настоящето...

Неусетно стигнаха до дома й. Тя благодари и беше на косъм да попита кога ще го види отново, когато той съвсем невинно изтърси "Ей, колко е малък светът - ей там, отсреща, живеят родителите на жена ми." Думите му сякаш я разцепиха на две. Тя само се усмихна и потвърди "Наистина е малък." Слезе в още по-студената и вече тъмна вечер. Махна му за довиждане. Дълбоко в себе си, там където беше все още цяла, му благодареше, че й беше казал за жена си.

За 24 часа успя да се детоксикира от зародилите се емоции и когато той отново дойде за следващия учебник, вече виждаше в него приятел. Дружбата им продължи с години, смееха се от сърце, когато се виждаха, познаваше семейство му, със съпругата му станаха приятелки, децата я обожаваха... Никога никой от тях не направи и намек за нещо друго.

Вратата на заведението се отвори с трясък и я върна в настоящето. Висок, силен и леко срамежлив млад мъж влезе и изтърси снега от катранено черната си коса. Огледа се и се приближи до Нора. "Мястото заето ли е?" Миришеше на кафе. "За пръв път виждам жена да пие директно от кенче... И аз така правя." Нямаше как да не го приеме на своята маса.

25/02/2019