понеделник, декември 14, 2020

четвъртък, декември 10, 2020

петък, август 21, 2020

Очите ти

Очите ти, когато си щастлива...
Очите ти, тъй истински блестят!
Очите ти зелени го заливат
Брега на твоето море, брегът...

Брегът, понесъл на плещите свои
Всемирната любов на този свят
И адската омраза с пясъчни устои,
Рушаща всеки миг тъй мил и свят.

Брегът на твойто детство безтегловно,
На твойта младост сънена, уханна
На мед и праскова, и нещо май оловно,
Натискащо със свойта сила хладна.

Но той, брегът, той никога не свършва...
Брегът на твоите мечти свещени!
И винаги той бързо те завръща
Със поглед прям към твоите очи зелени...

21.08.2020 г.

неделя, юли 26, 2020

Поезията

Харесвам поезията. Харесвам да чета поезия и след това да говоря за нея. Рядко успявам, обаче. Обикновено срещам учудени погледи, неловко мълчание и дори снисходителна усмивка. Явно не съм подбирала добре моментите. Явно си има добри и лоши моменти да говори човек за поезия. Или пък моето отношение към нея е неподходящо. Аз я гледам като дар, като полет, като трепет. Чета стиховете и трептя отвътре. Не ми стига веднъж да прочета стихотворение. Чета го по два-три-четири пъти. Чета го наум, после на глас, после отново наум. Чета го, за да разбера автора, да го чуя, да почувствам в себе си как гори всяка дума. Затова харесвам и Поетите, защото те дават истинско звучене на стиховете в един свят, който не стига до поезията лесно.

А тя, вярвам, не е трудна. Оставяш се думите да те носят... и това е. Може би, не можем да се отпуснем достатъчно. Може би, не можем да си позволим да чувстваме с кожата си. Може би, забързаността ни е удобно оправдание да не се оставим една дума да ни обърне с хастара навън. Може би...

Написах първите си стихове като дете. Помня, че ги нахвърлих на лист, сгънах го и го дадох на майка ми да ги прочете. А тя взе листа и, без да каже нищо, го остави на лавицата пред книгите в библиотеката. "Мамо, не искаш ли да го прочетеш...?", гласът ми ме предаваше. "Поезия не се чете така между другото, не се чете между миенето на чинии и бърсането на прах. Поезията е специална. Чете се, когото можеш да й отделиш специално време. Само за нея." Листът остана там до края на деня, а вечерта, преди да си легна, го взех и го прибрах в подвързията на една тетрадка за училище. Реших, че не е толкова специален, че да трябва да се отделя специално време за него. След това пишех, но всичко оставеше в последните листи на тетрадките. Не се насилвах да пиша, никак даже. Думите сами почваха да играят на гоненица в ума ми. Или трябваше да ги запиша, или не ме оставяха на мира да свърша нищо друго. Имаше период, в който спирах, оставях ги да се подредят в стихове, да се излеят в ума ми и след това ги забравях. Ей така, нарочно, не ги записвах. Все едно исках да ги накажа за това, че са специални и искат специално време. Кой има такова време? Кой? Толкова много задачи. Толкова много. Но един ден разбрах. Разбрах ясно и отчетливо, че дори и когато ги оставя само в ума си, те пак са щастливи, защото излизат. Независимо дали са на листа или не, те са моите специални думи и дори и две минути само да остана с тях, те са моето специално време. Разбрах, че няма никакво значение дали някой ще ги чете или не. Дали ще стигнат до специалните мигове на някого - няма никакво значение, защото те вече са станали част от моето специално време. Разбарх какво е искала да каже майка ми. И й благодарих за този дар! И тогава, с цялото настървение, на което бях способна, изтичах до бюрото си, взех няколко химикалки и няколко тефтера и ги сложих на всяка полица у дома и във всяка чанта, с която излизах, за да не изпусна никога повече нито една специална дума, която реши да се появи на този свят изпод моята забързана ръка.