Обичам да се храня сама в заведение. Има някакво скрито достойнство да седна сама на масата, да си поръчам без срам една порция и да разлистя книгата, докато чакам. Да се нахраня бавно, поглъщайки храната хапка по хапка, да се наслаждавам на тишината наоколо, на тишината до мен, да не се оглеждам с неудобство наоколо, да не търся с поглед мнението на околните, да съм доволна от себе си.
Обичам да пътувам сама. Има някакво скрито достойнство да си взема едно запазено място, да седя до непознати, незнаещи нищо за мен и така необвиняващи ме за нищо, да мога да имам избора да говоря или да мълча, да се усмихвам или да се мръщя, да съм себе си или да вляза в роля. Веднъж да съм нацупена, друг път важна, понякога усмихната, като цяло мълчалива.
Обичам да ходя на кино сама. Има някакво скрито достойнство да си взема един билет, да седна в залата сама, обградена от непознати, да се отпусна и да забравя самотата, защото съм сама с екрана, с героите, със себе си, получавайки много повече и много по-дълбоко усещанията на душата си.
Защото, когато съм сама душата ми може да плаче и да се смее без да се притеснявам от себе си. Без да търся нечие потупване по рамота. Без критиката да ме залива непрестанно и неограничено. Недоволството на хората около мен да не ме залива и да кънти в главата ми ден след ден, месец след месец, години наред. Уча се да съм сама и да съм горда от себе си, от това, което мога да постигна, от там, докъдето съм стигнала, от това, което имам, от това, което нямам. Обичам да съм сама понякога, не винаги, рядко, качествено...
днес, град Варна
