неделя, май 05, 2019

Майчина прегръдка

Не можеше да заспи. Отново не можеше да заспи...

Откакто пристигна, го преследваше безсъние. Ден, два, седмица, месец... Пет месеца вече. А си мислеше, че лесно ще се адаптира. На хубавото бързо се свиква, казват. А тук беше хубаво - чисто, спокойно, усмихнати хора, храната я биваше, работа имаше. Ама... не можеше да спи. Колкото и уморен да легнеше, след час се ококорваше и дотам. Четене, филми, музика, бял шум... Какво ли не опита - полза никаква. Спеше единствено в автобуса. Добре, че работеше чак в другия край на града. Около час преди работа, около час след и един час нощем - това беше.

Беше чакал с вълнение този момент - полета към дома. Да, искаше да види близките си, но най-голямо нетърпение му носеше очакването, че ще проспи пътуването. Да, ама не - пътуваше, но сън - никакъв. Ами ако беше изчерпал запаса си от сън по време на път... Как щеше да оцелее...

Посрещането на родителите му го изкара от тревогата. Прибраха се, хапнаха, поговориха. Всичко беше, както си му е редът. Само не посмя да им каже защо е толкова отпаднал... Така или иначе, скоро щяха да разберат - като го чуят как прави всичко друго, но не и да спи.

Майка му го извика в стаята му - беше оправила леглото. "Сигурно си уморен. Лягай, майче." Той седна, готов да й разкаже, но тя безмълвно го прегърна, като се изгуби в големия мъж, в който се беше превърнал синът й. Когато се отдръпна, Павел вече спеше...