четвъртък, декември 27, 2018

Съзвездия


Притихнал влизаш в залата и сядаш в кръга. Някъде там, сред непознати. Или пък до болка познати. До болка, не защото ги познаваш до досада, а защото ги знаеш в болката им. Срещали сте се неведнъж и сте се разпознали през онези скрити и оголени части, за които понякога и самият ти не подозираш, че носиш. Срещали сте се неведнъж и сте се подкрепяли безусловно, по начин, необясним за ума и толкова верен за сърцето. Срещали сте се неведнъж и сте усещали чуждото съкровено имане през най-сетивните си парчета. Защото това, което всъщност имаме не е отвън, а е отвътре. И именно него чувстваме, когато се докоснем един до друг по този начин. Онова вътрешно Огромно, което ни е довело, волю, в кръга.

Сядаш на стола, повлечен от онази сила вътре, която казва, не, крещи, стене и плаче едновременно: "Сега!" защото си бил до този миг все в "Никога...". И няма значение дали ще говориш много или малко, дали знаеш или не историята си, дали през сълзи на искреност или през усмивка на неловкост ще погледнеш другите в очите... Няма значение, защото през тях, очите, минава душата ти и среща онези, които се разпознават с нея, с нейната сила и слабост, победа и загуба, знаене и незнаене. И те, другите от кръга, стават, привлечени от безкрайното желание на Смелостта ти, най-сетне, да поиска да пробва да случи Промяната.

И в срещата с тъгата и радостта, болката и здравето, омразата и любовта, силата и слабостта, Живота и Смъртта... те срещат себе си. И теб. И всичко твое ценно. И ти помагат да погледнеш, към Онова, с което живееш всеки ден, защото не можеш да го пре-живееш. С отворени очи, пълни с въздух дробове и смело сърце да погледнеш към себе си и своето Съзвездие и да разбереш... малко повече... с любов... и благодарност... че си Звезда...

26 октомври 2019 г., град Варна

четвъртък, декември 13, 2018

In Memoriam

Няма думи, когато сърцата ридаят,
неможещи да повярват, изгубили смисъла...

Няма думи, когато душите ехтят,
всяка със своите спомени, всички потънали в мрак...

Няма думи, когато човекът го няма,
изчезнал във вечната Сянка, потънал навеки Отвъд...

А ние сме тук и се молим това Отвъд да е там,
където срещите са възможни и Любовта е единствен другар...

21.11.2018г, град Варна

вторник, декември 04, 2018

Бели пеперуди

Дойде в съня й. Пресрещна я на входа на третия магазин, в който се отбиваше. Този за млечни продукти от близка ферма. Дори и насън пазаруваше с внимание към произхода. Хвана я за ръка и я изведе навън. Излязоха на улицата, сред колите, а светлините от фаровете им ги  накараха да замижат с очи. Отвориха ги само  след миг и вече не бяха в града, насред улицата, привечер, с торби в ръка, забързани мисли, учестено дишане... Бяха в природата, насред гора, посред нощ, хванати за ръце, спокойни, живи... Завъртяха се в кръг, отпуснати назад, здраво стискайки дланите на другия... Като деца... 

От край време обичаше да се върти. В кръг. Въртеше се все по-бързо и по-бързо. Докато светът станеше еднообразен неясен облик на реалността, в който нямаше горе-долу, ляво-дясно, хубаво-грозно, вярно-грешно... В който имаше само и единствено усещане за живот. Живот, изпълващ всеки мускул, всяка клетка, всяко вдишване. Тогава, като малко момиче, тя не си и даваше сметка за това. За нея беше просто върховно удоволствие да се върти и върти и върти, докато тупне на пода и легне, загледана с нежна усмивка към неспиращия таван, изчаквайки да се завърне. Там, в реалността, от която неосъзнато бягаше, незнайно накъде...

После намери още някой, който обичаше да се върти. Така две деца се хващаха под ръка, пееха "Бели пеперуди..." и се въртяха, въртяха, въртяха. Даже и не разбираха колко много има в това въртене под ръка - доверие, смелост, истина. Онази истина за края и намирането на "дружка"... Те бяха просто деца, които обичаха да се въртят. И после, когато скоростта не беше достатъчна, с цялото доверие на своите огромни сърца, се хващаха за ръце, отпускаха се назад, знаейки, че могат да разчитат едно на друго, незамисляйки се, че другият може да те изпусне, да паднеш, да се нараниш, че е нужно да имаш предпазен колан, да си сложиш наколенки... но не на коленете... а на сърцето... Не се и замисляха, че има нужда да се пазят. Просто се въртяха, въртяха, въртяха. Докато тупнат на пода и легнат, загледани с нежни усмивки към неспиращия таван, изчаквайки да се завърнат. Там, в реалността...

Времето на детството отмина. Отмина времето на спонтанното желание за въртене. Започна времето на избраното бързане. Ето и днес, задача след задача... до късно през нощта, когато заспа в мига, в който докосна леглото. Но бързането не закъсня - намери я и в съня й. Докато не се появиха дланите, които да я отведат отвъд.

Въртяха се, въртяха се, въртяха се... Насред гората. В нощта. Докато светът не се размаза. Звездите вече не бяха малки светещи точки на черното нощно небе, а спирала от светлина насред тъмно синьо платно. Над тях. Високо над тях.

И те започнаха да се издигат към него. В началото бавно, после все по-бързо и по-бързо. Тя не усещаше тялото си. Единствено силата, която я теглеше нагоре. И дланите си, хванали здраво ръцете на другия. Не виждаше лицето. Не знаеше кой е. Само усмивката - топла, леко иронична, толкова позната.

Издигаха се все по-нависоко и по- нависоко...когато ги видя. Група светещи фигури, в кръг от светлина. Някой статично изправени и приглушени. Други трептящи и ярки. Позна ги. Не с ума. С душата си ги позна. И се почувства толкова силно у дома.

Зави й се свят. Опита се да запази ясен образа пред себе си. Изпусна дланите. Започна да се спуска надолу с бясна скорост и тупна на земята. Загледа се нагоре и я видя - усмивката, толкова познатата усмивка... Там, при тях, сред светлина.

Нора не знаеше да се радва или не, като отвори очи. Все още светът се въртеше, светлите образи там горе бяха пред очите й, заедно с тъмната утрин през прозореца й. Погледна телефона, за да провери часа. Имаше съобщение. "Обади се. Имам лоши новини за Рада." Рада - нейната приятелка от детинство, с която толкова пъти бяха играли на "Бели пеперуди".

3 декември 2018г.
Варна

събота, декември 01, 2018

"The best way to find out if you can trust somebody is to trust them.", Hemingway


Заблуда, илюзия, игра велика.
И мощ, стихия, изказана молитва.
Нима страхът не е най-верен път към самотата,
нима има сила, която да запълни празнотата
на любовта, на вярата, на светлината...

И там, сред тъмнината на мълчанието,
сред болката на разочарованието,
се ражда тя - надеждатата за новото начало,
за онзи миг на топлина, за порива към любовта,
изпълнен с нищо повече от светлина...

...

16/10/2014, Варна

петък, ноември 30, 2018

Две точки

Между две точки може да се прекара само една права. Само една. Единствена. Няма друга. Няма как да има..

А и дори тези две точки да се окажат отдалечени в пространството, разделени от хиляди километри и часове път, правата, която ги свързва, остава там. Защото тя бележи не само връзката им, но и миналото, което е в спомените им, настоящето, в което се знаят, бъдещето, което предстои да споделят по един или друг начин..

И там, някъде в пространството, в което съществува правата, свързваща двете Точки, е силата, която е позволила тяхната среща и която не остава безучастна към съдбите им. Така е. Това е аксиома. Две точки - една права. Двама души - една връзка..

22 август 2018г.
Варна

Есента дойде една вечер през юли

Есента дойде една вечер през юли. С гръм, трясък, вятър и буря. Дъждът се сипеше върху чадъра й, полата й шумолеше от вятъра, а кецовете й подскачаха през локвите. Светкавицата тъкмо беше изчезнала зад ъгъла, когато чу познат шум. Неволно краката й я бяха отвели до малкото бистро, в което хапваше, когато не искаше да се прибира директно у дома след работа. Поиска да я настанят на маса за един и си поръча обичайното. Нямаше намерение да остава дълго, но по навик извади тефтера си. Неволно се огледа.

И ги видя - на съседната маса, от другата страна на френския прозорец, две млади жени си говореха топло, близко, задушевно, в тази доста хладна вечер. Бяха седнали отвън, пренебрегвайки вятъра, дъжда, учудените погледи на всеки забързан минувач, сърдитите повдигнати вежди на сервитьорката.

"Една торба сол трябва да изядеш с някого, за да стане твой приятел." Така казваше майка й всеки път, когато се връщаше вкъщи, разплакана след някоя кавга с така наречена приятелка. "Една торба сол..." Това беше много сол. За колко време се изяжда една торба сол? И колко вода се пие след толкова сол? Дали тези две жени бяха изяли по една торба сол заедно? Колко сол имаше в разговора им тази вечер? И колко ли дъжд може да изпие тази солена среща?

Момичетата отвън се изкискаха. И после заговориха за нещо тайно - видя ги как се накланят една към друга, гласовете им притихнаха, все едно имаше кой да ги чуе, гледаха се в очите, а емоциите се изписваха по лицата им. Бяха толкова истински, че всичко друго наоколо й се стори като декор, а хората - просто статисти. Сякаш целият свят съществуваше, за да могат те двете да се срещнат.

Нора погледна тефтера пред себе си. И започна да пише на един дъх. Откъсна страницата, сгъна я на четири, остави пари на масата, без да поиска сметката, подмина момичетата и с усмивка остави листа на масата им. Те излязоха от своя свят, проследиха я с поглед, докато кецовете й подскачаха през локвите, а когато я изгубиха безмълвно прочетоха:
"Есента дойде една вечер през юли.
С гръм, трясък и много сълзи.
Есента вече дойде, ти чу ли?
Ето я там, на масата, с двете мечти.
Те седяха и топло им беше,
С есента дошла да им дава кураж,
Тази вечер толкова бързо вървеше,
Че сякаш всяка минута беше мираж.
Те двете, сякаш вчера родени,
Всяка с пътя, тревогите, своите проблеми,
Всяка с усмивката, чара и радостта,
Те двете, приятелки верни на есента."
Есента дойде една вечер през юли. Заради Нора, заради солта, заради обичта.

27 юли 2018г.
Варна

Завинаги

Човек, каквото и да направи - и добро, и лошо, остава завинаги. Нищо не се губи. Всяко действие, всяка дума, всяка мисъл - остават.

И когато някой влезе в живота на друг - и добър, и лош, остава завинаги. Няма къде да изчезне. Тялом може и да си тръгне, да се разделят, но душите - те се познават... завинаги...

И там, в това завинаги, сме голи - няма друго освен силата на светлината на мислите, думите и делата ни. И там, в това завинаги, се разпознаваме по яркостта на добрината си...

14 юли 2018г.
Варна

Виждали ли сте как умира мечта?

Виждали ли сте как умира мечта? Вашата? Чужда? Не сте, нали? Защото обикновено плачем тогава. Или пък извръщаме поглед - гледката е трудна...

Но, нека се сетим какво е Мечтата. Нима не е тя дъщеря на Светлината? Нима не идва тя на Земята при нас Човеците, за да ни направи по-добри, истински и светли. Не, това не е проповед за Просветление или есе за Тъгата. Това са просто моите мисли за Мечтата.

Всички ние - жени, мъже, деца, умеем да мечтаем. Седим си в тъмното и гледаме небето, държим се за ръце и шепнем - на ум или на глас, съкровеното си. Което сякаш винаги трябва да е забулено в Тишината, за да не развалим магията. И после, някои от нас, понякога, не винаги, залисани в сериозния Живот (не, наистина, не съм иронична, ни най-малко - истинският Живот, онзи с главно Ж, си е сериозна работа), започваме да слагаме пред себе си цели и приоритети, започваме да категоризираме, целеполагаме и организираме, да говорим силно, ясно, в точки и подточки, и търсим него - най-добрия инструмент за постигане на... целите си. И ставаме успешни. В целите, приоритетите и to-do листовете си. А пък като си легнем вечер, в Тъмното, поглеждаме тавана, но виждаме звездите и, ако сме смели, си позволяваме да видим поне една Мечта. Нали?

И нека пак да ви попитам - виждали ли сте как умират мечтите? Не, не е със списъци и цели, не е. Те имат своя смисъл - своя, но не този на Мечтите. Защото, обещавам ви, погледнете в очите на отиващата си от вас мечта - ще видите гаснещ поглед, да, ще чуете последната въздишка... Но, моля ви, не извръщайте очи, не ги пълнете със сълзи! Отворете ги широко и гледайте със сърцето си. И ще видите, че този последен дъх се отделя от вашата мечта и полита нагоре, докосва се до Светлинките на нощното небе. И, да, очите не ви лъжат - това там е падаща звезда, която дава себе си, за да може вашата мечта да отиде при някой друг, който в този миг си намечтава именно нея. Защото мечтите... те не умират...

21 юни 2018г.
Варна

Яна

Седи на пода. В скута й мъркат недописаните страници от кожения тефтер. Моливът нервно препуска между пръстите. Гърбът й усеща хладното стъкло на вратата към терасата. А зад нея е мъгла. Гъста, бяла, лепкава и достигаща навсякъде мъгла.

Вече пети ден нещо в нея напира да излезе, а не може. Остави рязко молива на пода и излезе навън. Входната врата се затръшна зад гърба й. Сама е. Обгърната в тъмната нощна мъгла. Дори върховете на обувките си не може да види. Но мислите си вижда по-ясно от всякога.

"Фредрик. Приятно ми е!" - Ирландия играеше в погледа му. Позна я по зелените поля в очите му. Е, и по акцента.
"А ти от къде си? Джейн не е много българско, май. Така де, чух те да говориш по телефона в ръкава на български. Роден ти е, нали?"
"Да." - усмихна се изчервена. Беше я разкрил.
"Яна. Яна е името ми. Понякога ми казват Джейн. Заради английския и манията по Кралството."
"Нека е Джейн и за мен, става ли?"
Чашата с вода играеше в ръцете му като на опитен в летенето. Турболенцията не го плашеше сякаш. И той забеляза същото.
"Май, не си от хората, които се вкопчват в седалката при първата дупка?"
"Не, не съм. Обожавам летенето, а турболенцията е любимата ми част. Това усещане за абсолютна безпомощност е някак възбуждащо сетивата. Всички нервни окончания настръхват, а умът, хм, умът нищо не може да направи, освен да се отпусне. Така де, поне с мен е така."
"Разбирам го това. Първият ми полет беше на 4. С Чесната на баща ми отидохме от нашата къща до тази на баба и дядо. Нямаше и 15 минути, но е най-яркият ми детски спомен. Май, даже е първият."
"На това му се вика 'първи спомен'. Но... Така де, абсурд. Не може на 4 да е първият."
"Ха, а твоят от кога е?"
"Моят също е свързан с баба и дядо. Събудих се на голямото легло в спалнята. Не знаех сутрин ли е или е още вечер. През прозореца не се виждаше нищо - мъглата беше като мляко. Измъкнах се от завивките много тихо и я видях - малка, правилно изрязана дупка в дървения под, точно до десния долен крак на леглото. Бях на 3. Не можех да разбера къде точно води тази дупка. И започнах да фантазирам за подземен свят, скрити чудовища, плашеща тъмнина. Със свито сърце погледнах през нея и, какво да видя, баба и дядо се смеят в кухнята на първия етаж, баба пържи палачинки, а дядо ги навива с различен пълнеж. И досега като ми замирише на палачинки и се връщам там. В планинската къща в Родопите, дете на 3, надвесено над дупчицата в пода, с ясна неосъзната картина на Несъзнаваното в ума си."

Нямаше представа защо разказа едно от най-интимните си преживявания на напълно непознат чужденец в претъпкан среднощен самолет. Имаше нещо в него.

"Е, и твоят спомен си заслужава спомена. А любовта от летенето, от къде е?"
"Не знам. Все си представям как управлявам самолет. Малък. Двуместен. Чесна 152. Така де, мечти. Е, Бах също много ми повлия. Открих го на 20 и сякаш намерих приятел."
"Познавам Бах. Баща ми го познава, а аз съм го виждал неведнъж. Същият е, какъвто си го представяш. Същият. Ще ви запозная. Ще пилотирате заедно."

Тя остана безмълвна - какво се случваше в този момент?! Сякаш беше във филм. Денят й беше минал в най-обикновени дела. Командировка. Сутрешен полет. Срещи с колеги и клиенти. Документи. Никакви признаци за отклонение от нормата.

Чакай, чакай. Когато пътуваше към летището, таксиметровият шофьор измърмори нещо за времето, но тя чу само "мъгла". Да, да, да...

Тогава нещо се случи. Затвори се и замлъкна. Уплаши ли се? Това с мъглата беше странно. Всеки път, когато нещо важно й се случваше, беше в присъствието на мъгла. Първият спомен. Първият учебен ден. Близнаците. Първата целувка. Състезанието. Медалът. Балът. Будапеща. Първата й любов. Сватбата. Ражданията. Повишението. И още, и още, и още - мъгла, мъгла, мъгли...

"Ей, къде отиде. Досаждам ли ти? Аз, така де, обичам да говоря с хората. Антрополог съм. Френски при това."- каза го с горда усмивка.
"Майката на майка ми е парижанка. Според нея Париж вече е 'terrible'. Не е като преди. Както и да е, сега ще опозная Варна. Идвам да уча медицина. На 30 и пак студент. Какво ще кажеш - срамно, а?"
"Ако си щастлив, какво значение има кой какво мисли. Аз съм на 40, с две деца, изсмукваща силите ми работа и почти никакви забавления. Това срамно ли е, според теб? И ето ни - на едно и също място. Ако нещо сега се случи със самолета, какво значение има кой какво мисли за мен... или за теб. Важното е да сме били щастливи с всеки избор, нали? Да сме видели смисъла и в грешките, и в успехите. Да сме били Човеци. Да сме обичали с цяло сърце - себе си, другите, Живота. Нали?"

Стюардесата обяви кацането. Съобщи часа, температурата и наличието на лека мъгла. Отново тя. И тук...

Ирландецът сложи шапката си - червена каубойска шапка. Всички наоколо се засуетяха с багаж, якета, телефони. Нейният звънна. Беше забравила да го изключи.

"Здравей. Съжалявам за късния час. Срещата за 11 часа за понеделник се отменя за 14. Ще те очакват в основна сграда. Ок ли си?"
"Да, да, разбира се!"

И той беше изчезнал. Дори не му беше казала "довиждане". Какво си бе въобразила - та те имаха 10 години разлика и то не в нейна полза. И се беше разбъбрила, свалила гарда, рзкрила себе си. Май това с мъглата и важните неща беше нейна фантазия само.

Лаят на куче я върна обратно в настоящето. Ох, колко добре се чувстваше сред мъглата. Повечето хора не я обичат. Тя напоследък често мисли за нея. Не, не като Виан. Нейните размисли са съвсем прозаични. Мисли си за това как един облак, вместо да си стои на небето, да скита свободно и да търси смисъла на съществуването, слиза в близост до земята и кара хората да настръхват. А може би точно това е целта му?! Защото тези, които не харесват мъглата, не харесват, че тя ги сблъсква с части от тях самите, които иначе стоят недокоснати, невидяни, някъде вътре. А тя, със своята спокойна и бавна походка, среща именно тях. Онова, което се плашим да прегърнем, дори когато останем сами със себе си. Колко малко хора умеят днес да остават със себе си. И как иначе, ние сме в света на бягството. Имаме толкова много начини да избягаме от всичко трудно. Било то хора, работа, предмети, мисли. И защо ли? Кой знае...

От мъглата няма как да се избяга лесно. Тя преминава бариерата на дрехите. Прониква през кожата. Плътта е само миг. Дори костите усещат влажната й същност. И там, след тялото, посреща я душата. Гола, тиха, вечно истинска... И й разкрива тайните, мечтите и копнежите си, болката, обидата и самотата. Срещат се двете и, като на чаша чай, обгръщаща ги с топлата си пара, си стават близки. Душата и мъглата.

Мокрият нос на кучето я извади от унеса.

"Извинявай, Лара стресна ли те? Как си?"
"Добре съм. Излязох на въздух малко."
"В мъглата. Не си добре! Пуста мъгла. Пет дни не се вдига вече. Английско време. Да си ходи на острова... Ох, забравих, един пита на развален български за някаква Джейн... Ей го там. С шапката. Смешник - сложил си каубойска шапка в мъглата посред нощ."

Изтръпна. Сигурно си въобразяваше. Но, да. Той беше там до уличната лампа.

"Хей, Фредрик." - гласът й излезе дрезгав и нервен. Невярващ.
"Хей. Здравей. Къде изчезна? Търсих те при багажа. Пет дни те търся вече - и таксиметровата компания тръгнах да подкупвам. Място не мога да си намеря. Искам да те питам нещо - ти не ми зададе и един въпрос за нищо, което ти разказах за мен. Защо? Така де, не съм ли ти интересен? Поне малко?!"
"Напротив."
"Ами..."
"Нека само си обуя обувките. И ще ти задам купища въпроси."

Върна се след 2 минути. Ирландецът с френска баба и американска шапка я чакаше. А мъглата... ами... тя си беше тръгнала.

14 април 2018г.
Варна

Дърво, асфалт и още нещо...

Подът ми е дървен. Рибя кост. От старите. Като в бална зала. Е, не е чак толкова стар, нито с такъв блясък, но за мен е... безценен. Циклен е два пъти. При първото циклене може и да не съм била родена. На второто присъствах лично. Излязох на балкона в студения и мрачен като очакванията ми ноемврийски ден и с трепет наблюдавах как големият шумен звяр отлющва дебелия слой червеникав и лъскав лак. С всеки сантиметър страховете ми, че майсторът ще издаде смъртна присъда, се стопяваха. Разкриваше се кехлибарено благо дърво с красиви нюанси и тъмни нишки, които, незнайно защо, ми напомниха за миг следи от гуми, минали по разтопен асфалт. С усмивка на доволно момче се обърна към мен майсторът, вдигна палец и започна да пристъпва от крак на крак. Не беше нервен - опитваше се да намери местата за пълнене със смола. Но нервност видях аз и тя ме пренесе назад във времето. Цял половин живот назад. Че и повече сякаш...

Гонехме се по горещите улици. Асфалтът беше току-що излят - миришеше с онзи характерен силен и опияняващ аромат, от който едновременно искам да избягам и да вдишам с пълни гърди. Тичахме от къщата ти към дома ми. Викахме и се смеехме с цяло гърло. Жегата беше покрила с тежестта си уличките, а хората се бяха изпокрили - или в прохладата на домовете си, или при бриза покрай морето. Но ние бързахме. Не за конкретно място, а за конкретно време. За онзи момент, в който лягахме изморени, потни и щастливи в онзи двор, останал между калканите на двете новопостроени сгради до моето 'вкъщи', покрит с трева, винаги зелена, дори и в жегата, с диви цветя в най-различни цветове, насред центъра на града, и с ухание на пролет, независимо от сезона. Тичахме, настигахме се, гонитбата продължаваше, а чехлите ми шляпаха щастливи по черния асфалт. Ти спря и ми извика да те почакам - трябваше да си нагласиш сандала. Когато тичаше, кутрето на левия ти крак винаги някакси успяваше да излезе от външната страна на каишката и, ако не го оправеше, се появяваше пришка. И аз спрях, обърнах се и те видях как се приближаваш, а все едно се отдалечаваше. Гларусите кръжаха в жегата над нас. А лицето ти бе сякаш друго. "Чакай! Имам да ти казвам нещо!" И започна да пристъпваш нервно от крак на крак. Мислех, че ще се пошегуваш нещо или ще ме измамиш, за да те гоня аз. "Заминавам. За САЩ..." Бях застанала пред шивашкото ателие, което и до ден днешен си е там. Точно по средата на пътя между твоя дом и моя. Между хладината на старата къща, с дървени подове в кехлибарен цвят и високи тавани с тежки полиелеи и апартаментът със стръмни стълби, френски прозорци и гледка към морето. Между дървените греди, върху които толкова пъти сме седяли и играли на Реми и ситната рибя кост, върху която неведнъж сме учили, писали, чели. Между твоя свят и моя. Между живота ни. Там по средата, където с конци, копчета и ципове умели ръце събират шевове, кърпят дупки и зашиват кръпки. За да вдъхнат още малко живот на нещо любимо, необходимо или просто единствено. Шивачите, кърпещи разкъсани сърца... Къде бяхте в онзи неделен ден... Исках да избягам и исках да останем в този миг. Това ли беше раздялата?! Умът на детето в мен не можеше да го побере. Това ли беше всичко между нас? Сърцето на верността ми не можеше да го разбере. Исках да избягам и исках да останем в този миг завинаги. "Тръгвам два дни след рождения ти ден. Не исках да го пропускам." Думите ти ме върнаха към реалността. Приближих се и те прегърнах. Преглътнах сълзите си и хилядите въпроси, които напираха в мен. А ти преглътна всички обяснения, които искаше да ми дадеш, всички обещания, които умът ти беше репетирал да изкаже, всички сълзи по неизживяното. Не помня колко стояхме така, впили душите си една в друга и влели сърцата си в едно, под жарещите слънчеви лъчи и сред миризмата на втвърдяващ се асфалт. Не помня друго от това лято. Ще кажете, че съм подтиснала спомените. Сигурно. Или пък просто този е толкова голям, че другите са маловажни. Знам ли. Не знам... Знам, обаче, че ти замина. И повече не се видяхме. Освен в сънищата си. Поне в моите.

Крясъкът на гларус, неусетно кацнал на парапета на терасата до мен съвпадна с реплика, която не чух. Върнах се с въздишка. И помолих да повтори. "Ще напълня и фугите и до два часа си тръгвам. Ако искаш се разходи или иди на топло някъде, че измръзна на тоз балкон. Няма страшно - няма да го даваме за подпалки. Ще го бъде. Споко! А, и донеси едно кафе като идваш да се разплатим. Така де, да почерпиш за хубавата работа." Тръгнах и в главата ми с усмивка беше само "Ще го бъде."

17 февруари 2018г.
Варна

Магарето ми

Не нося чужди товари. Не мога вече. Магарето ми се преквалифицира. Взе китара и тръгна към Бремен. Как да го спра - сърце не ми даде... Колко големи музиканти са били магарета! Колко велики личности са си магарета! Не съм аз човек, който секва ентусиазма и порива за щастие на хората. Били те и магарета.

Та, тръгна Магарето ми на път. Седнахме на прага, както винаги правеше баба ми. Тя бе с огнена коса, остър език и пиперливо чувство за хумор. Можеше да те пореже с една дума и да те усмихне с половин. Голям човек. Голямо сърце. Голяма съдба. Тя винаги ни караше да седнем на пейката в двора преди да тръгнем. "Седи, седи, че път те чака. Потрай, поседи, покажи му, че го тачиш, за да те пази и здрав да стигнеш!". И ние сядахме и в мълчание събирахме мислите си преди пътя. А когато всичко притихнеше и настанеше мир, някакси едновременно вдигахме поглед - и децата, и големите, и се усмихвахме. Едно такова заговорнически. И тръгвахме.

И така, седнахме с Магарето ми на прага, защото пейка в моя двор нямаше. Отбелязах си да си намисля една. И си поговорихме. Споделих му мнението си, че екзистенциално погледнато това ще е неговото Камино. Път към себе си, към Висшето, към бъдещото му Аз. И не само. И че всяка мисъл, чувство, знак ще имат значение. Да ги гледа с любопитство и критично мислене. И да не забравя, че исторически погледнато пък е много вероятно да срещне куче, котарак и петел. Да не ги подминава, защото статистиката сочи, че заедно музиканти могат и да не станат, но богати и щастливи - със сигурност. Магарето ми се размърда нервно. Думите "богатство" и "щастие" го притесниха. То искаше да стане музикант. По-нататък не бе мислило. Дълго стояхме заедно в преживяването му. Стигнахме до големия въпрос - Защо толкова дълго бе мъкнало товари... То си е цяла вселена вътрешният свят. Един въпрос води до друг и така, стъпка по стъпка, може да навлезе човек до кръста в дълбокото тъмно и непознато, но много деликатно и усетливо поле на несъзнаваното. Е, то като говорим за магарета, няма да е до кръста, а ще е до сами самара, ама все тая. Дълбоко става и малко опасно. Охо, колко хора цял живот една крачка в тази посока не правят, а аз от горкото ми Магаре очаквам. Но то пък взе, че навлезе докъдето можа, докъдето видя, докъдето силите стигнаха. Поплака си даже. Заедно поплакахме. Нали заедно бяхме носили. И рамо до рамо бяхме вървели. Колко път сме минали с него. Ехеееее. А сега - раздяла.

Трудно приемам аз разделите. Трудно и със сълзи. Винаги плача на раздяла. И на събиране плача - от радост. Важното ми в този живот така поливам - със сълзи. Критика съм срещала. И похвала. Няма значение - такава съм. И Магарето ми е такова. Не сте виждали сигурно магарешки сълзи. Големи, бистри, искрени и пълни с надежда. Видях ги. Останаха в мен завинаги.

Умълчахме се. Всеки събра себе си и мислите си. И като настана мир, едновременно вдигнахме поглед - аз видях другар, то видя мен. И станахме. Прегърнах го. Заплаках отново и му пожелах на добър час, попътен вятър и много талант. А то - то ме помоли да не го заменям с друго. Как бих могла...

Гледах го как се отдалечава. Имаше нещо ведро и леко в походката му. Товар нямаше. Не бях го виждала така. Зарадвах се. Моето Магаренце. И се замислих - кого ли ще ми прати съдбата сега. Природата не търпи празни пространства - ще запълни мястото му с някой друг. Няма да е магаре - аз обещах, а и не исках. Никой нямаше да може да го замени. Кой ли ще дойде? Ще видим. Ще ви кажа...

Обърнах се и там, в моя двор, се бе появила пейка. Дървена, с метални крака от ковано желязо, във формата на дръвчета с големи корони и дълбоки корени. И за миг, като в сън, видях баба и дядо, седнали един до друг, отново заедно, с вплетени пръсти и вгледани в очите на другия, и сякаш чух дядо тихичко да казва "Ех, мое красиво червенокосо момиче..." И после не долових, нещо красиво ще да е било...

21 януари 2018г.
Варна

Да бъде!

Дойде. И седна в скута ми. Видях очите й - зарята още беше в тях. Гледаше ме. Очакваща. Искаше желанията ми. Всичките. А аз все още гледах назад. Към Старата.

Имахме връзка с нея. Страстна. Бурна. Ежедневна. Всяка сутрин се събуждах преди изгрева и я гледах. Как се протяга. Как отмества завивката на нощта. Как разцъфтява. Как започва деня. А тя! Тя не беше само моя. Нямах и право да я искам само за себе си. С всеки друг тя имаше своето. Не мислех за тях. Опитвах се да не ревнувам. Понякога го правех. Болеше ме. Когато не я уважаваха. Когато я хулеха. И я виждах... със сълзи в очите от другата страна на прозореца, с гняв в свитите юмруци на Времето, с болка, изписана по красивото й лице...

О, аз всеки ден я обожавах. Дори в трудностите. Не исках нищо от нея - оставях се на мъдростта й. Не изисквах сбъдвания - знаех, ще тя ще ми даде, каквото ми е нужно, когато ми е важно, както ми е редно. Защото може да погледне директно в сърцето ми. И тя го правеше - разбираше всичко. Без да пита, без да досажда, без да иска. Защото бе видяла много. Защото бе по-мъдра от дребните човешки страсти, от ежедневните хорски съмнения, от вечния тътен на Човеците.

Обърнах се към Новата. Тя все още ме гледаше с очакване. Но не можех. Просто сърце не ми даваше. Вече не ставаше така. В моя свят. Нямаше как да превърна стойностното, дълбокото, житейското в бързооборотна връзка с бързооборотни желания и бързооборотни сбъдвания. Нямаше как да променя начина, по който я виждах и да вляза в режим за бързо хранене, в който, като на сервитьорка в минижуп, да поръчам избраното от еднолистното меню и да очаквам претоплените в микровълнова полуфабрикати, преструвайки се, че са гурме. Животът не е супермаркет, в който да напълним количките си и да си вярваме, че "сбъдваме" съкровенията си. Не става така... за мен... вече...

Погледнах я. Погалих я. Благодарих й, че вече шести ден ме чака да завъртя глава и да погледна в очите й. Обещах й, че ние с нея ще имаме една различна връзка. Че ще я уважавам, обичам и закрилям като скъп дар, който Животът ми е дал. Че тя за мен е ценна, дълбока и благословена и няма да искам, изисквам и настоявам. А ще вървим заедно, аз - малката, Тя - Голямата, и ще растем заедно, сбъдвайки заедно, градейки заедно това, което само честната връзка може да създаде. Защото ти, 2018, го заслужаваш! Точно както сестра ти - 2017, преди теб! Да бъде!

6 януари 2018г.
Варна

понеделник, ноември 26, 2018

Есенно ми е

Есенно ми е. У дома ми е есенно. Навън лятото и есента все още си делят денонощието. Но у дома тя дойде. С аромат на печена тиква. Без мед и орехи. Без канела. Без захар, пък било тя и кафява. Без подправки. Печена тиква сама за себе си. Натурална. С нейния си вкус, цвят и ухание. Много подправяме живота си сякаш. Сол и пипер. Мерудия на всяка манджа. Подправени усмивки. Подправени жестове. Подправени думи, действия, мисли дори. Био, еко, органик, безглутеново, неГМО, позитивно мислещо подправяне. Аман!

Тя, тиквата, стана прекрасна. Сладка, ароматна и сочна. Ухаеше така, че чак съседската котка надникна през преградата на терасата. Не знаех, че котак може да се интересува от тиква. Ама надникна. Дали миризмата или моето тананикане го привлече, не разбрах. Надникна, облиза се и изчезна. Толкова бързо, колкото се беше появила малката му главица. Така, както изчезват малките сладости в ежедневието. За миг. Като шоколадовите бонбони в най-горното чекмедже. Купувам ги за всеки случай - ако дойдат гости, ако прегладнея, ако ми се хапва сладичко. И, хоп, един ден отварям и тях ги няма. А гости не са идвали, а и гладна не съм оставала. Хм... Но те са се стопили. Една по една. Както изчезна котаракът. Както изчезва по една минута слънце всеки ден. Както наусетно идва есента.

Тя, есента, ме пленява с красотата си. Обожавам я. Една такава цветна, богата, не само на краски и ухания, но и на емоции, набрали инерция от лятото. Бушуват в началото й, но стихват постепенно с приближаването на зимата. И от весело и безгрижно, нажежено, страстно и търсещо лято навлизам в есенната красота на пускането. Трудно ми е било да оставям нещата да си тръгват. Помня колко съм страдала за заминаващи си приятели, гостуващи за ваканцията, за прочетена книга, оставила ме жадна за още, за първата ми Любов, заминал далеч на запад, за детските години, забравяйки, че детето остава да живее в мен...

И сега понякога ми е трудно. Тези, които ме познават, знаят, че обичам да давам. Повече обичам да давам, отколкото да получавам. Логично е да ми е лесно да пускам. Но не е така. Има хора, събития, мечти, предмети даже, които не искам да пусна. С времето се научих да го правя с все по-малко усилия и все по-спокойно сърце. И винаги, когато ми стане непускащо се питам - Дали му е лесно на дървото да остане голо и да пусне всяко едно от прекрасните си листа? Дали му е лесно да види как вятърът пилее децата му и ги запраща в най-различни посоки и обстоятелства? Дали това, че всяка есен то среща смъртта прави следващата есен по-лесна? Съмнявам се. Не му е лесно. Но го прави. Всяка есен. И природата го дарява с ново начало всяка пролет. Защото така работят нещата в този живот. Понякога поглеждам наоколо и виждам не лицата или телата на хората, а стремежът им да намерят решение. Всеки по своя си начин. Всеки със своите разбирания. Всеки със своята истина. Толкова силно е желанието човешко да намерим панацеята, която да излекува болните ни части - и тези отвън, и тези вътре. Така силно искаме да стане бързо, лесно и незабележимо, че понякога още повече затъваме в псевдо решенията си. И ми идва да извикам "Човече, погледни за малко есента и виж как само и единствено животът е панацеята!"

А, тя, тиквата, изядохме я. Ще опека още. Без мед и орехи. Неподправен, чист, истински... живот.

16 октомври 2017г.
Варна

След залез

Простирам след залез. Нощем. А най-любимо ми е в полунощ.

Има поверие, че е добре да се простира по изгрев - слънцето да "опари" прането, да го погалят първите лъчи, да го изпече след това силата му и да го зареди с топлина и свежест. И така, като го носи човек сухо и чисто, да греят и той, и дрехите му.

Харесвам това вярване, много даже. Сподели ми го една далечна позната преди години. Тя си имаше и едно свое виждане какво може да ти се случи, ако не си в повелите на поверието. Не питай! Не ти трябва да знаеш... Топло ми става всеки път, когато се сетя как с любов в очите тя ми разказваше за Слънцето и как поглеждаше към него през затворения прозорец и облаците над града. Тя го виждаше тогава, въпреки... И аз така се впечатлих, че дълго време простирах рано сутрин. Няма как, завладее ли ме нещо, повярвам ли, случвам го.

Но нещо се случи. Луната ме извика една нощ да пробвам, само веднъж, да й споделя... чорапите си... И излязох, малко плахо, по детски. Наивна бях. И сега съм. Вярвам. В хората вярвам най-много, в доброто им, в уюта на света им, в ценността, която всеки един носи. И да ме подведат, после пак им вярвам. Не мога иначе. Няма да съм аз. Ще изневеря на себе си, ако това променя в себе си. А най-важно ми е да съм си вярна. Ако не съм, как на другите ще вярвам?!

Беше късна есен, студено ми стана на балкона, две щипки и, хоп, обратно до радиатора. Гледам отвътре чорапите как висят навън, изпрани, а зад тях Луната сякаш ме кани. На среща. Среднощна... Мъж не ме бе привличал така да го последвам в тайнството на нощта, както Луната тогава. Уплаши ме... Свиха се и любопитството ми, и трепетът по тази голяма и непозната светла съблазнителка. Изчаках. Ден. Два. Три. Дойде време за пране. Случайността подреди деня така някак, че се наложи да пера вечерта. И излязох. Сама в тъмното. С легена. И свежото пране. Под нея. Луната. Усмихна ми се тя. Усмихна ме и мен. И бях нейна. Оставих прането на пода и се разголих. Там в тъмното, в тихото, в свежото, в полунощ (защо ли полу-, баш нощ си беше), паднаха дълго носените дрехи... на душата ми... до чистото пране. И чух себе си. Онези мънички, малки терзания на сърцето ми, които успяваха да се скрият и от горещото могъщо Слънце, се показаха плахо и погледнаха нагоре. И я видяха. Голяма, кръгла, ярка и леко усмихната. Мона Лиза на нощното небе. "Добре дошла! Цялата! С душата, сърцето и прането си. Има място за теб в Нощта ми. Виждам те! Дори и ти мен понякога да не можеш. Тук съм. За теб. Завинаги! Добре дошла!"

И така, до сега, простирам след залез. Нощем. А най-любимо ми е в полунощ.

14 септември 2017г.
Варна

Последният ден на август

Последният ден на август е. Лято е. Ще го бъде поне още двайсетина дни, поне астрономическото. Няколкото часа дъжд от онзи ден остават без коментар дори. Какво е малко мокър пясък между приятели! А именно приятелите на плажа идват на плажа, нали? Няма как да си враг с плажа и да си заровиш краката в пясъка с кеф и с въздишка да потопиш сухото долнище в мокрото. Не върви някакси. Освен при някаква налична клинична картина, но това не го коментираме също...

Та, за лятото. Още малко ще е лято. Още броени дни. Все хубави, слънчеви, горещи, пълни. И на 15 октомври е било горещо и сме били във водата, след даскало. Вятърът ни брулеше гърбовете, но бяхме щастливи и надути - "Нищо не разбират летовниците, че си тръгват в края на август. То морето е най-яко през октомври!" Такива ми ти работи, пуберИтетски.

Та, за лятото - неусетно мина сякаш. Като всяко друго. Бързат, бързат топлите дни. Като южен фронт вдигащ пушилка, когато настъпва. Вятърът, вятърът, той показва дали е лято. Особено покрай морето. Калориферно ли е - лято е. А като стане един такъв свеж и съблазнителен, готви ни есен. Тя без него не минава във Варна. Вятърът, моят приятел. 'Вятърко' му казвам аз и си го коткам. Не мога без него. Отвън е той, а душата ми отвътре разбира. Всичко ми подрежда като завее. Всяка мисъл, чувство, трепет си намират мястото под неговия вихър. Затова обичам есента. Заради вятъра. Най-вече. И заради други неща. Мои си. Свидни. А лятото, кръвта кипва през лятото, но не само от жегата. От истинската, неподправена магия на красотата, свободата и страстта.

Ех, лято, лято, къде отиваш, кога ще се върнеш, същите ли ще ни намериш, а ти дали ще си същото... Знам ли... Не знам.

31 август 2017г.
Варна

Меланхолия

Понякога, във вечери като днешната - хладна, накланяща дърветата, провокираща меланхолия и шум, в иначе позатихналия в жегата ум, си мисля за преходността.

Не вчера, предният ден беше толкова горещо, че потта по челата на хората в автобуса, ако се събереше, можеше да се напълни басейн. Е, никой нямаше да иска да се къпе в него, но това съвсем не е по темата. Днес, два дни по-късно, вече е хладно и си мирише на дълъг ръкав. И не утре, но вдругиден, почти дошъл, ще нахлузим апреските и ще наденем шапките, а аз тайничко ще си вадя от време на време банския, за да го допра до бузата си и да усетя топлината на събралото се по повърхността му слънце.

Не вчера, предният ден бях на 20+ и някъде там самочувствието ми и разбирането ми за света се бореха за надмощие едно над друго. Днес, дали не са пък и тук два дни по-късно, разбирам, че нямам представа как самочувствието може да върви напред самО, ако няма здрав гръб от силен ум, добро сърце, но и много опит! И не утре, но може би на следващия ден вече ще съм убедена, знам си го някак в мен това, че всичко, което днес изписвам са само търсения на отговори, а не решения на въпроси, че май има още много за писане, мислене и разбиране, че преходността в собствените ми мисли е неизбежна...

А някъде там, още по-напред, надявам се да стигна до този сезон в моя живот, май ще е най-добре просто да си обуя апреските, да нахлузя шапката с ушичките от детството и да изляза смело в снега, където нямам никаква представа какво ще открия. Но пък нали в това му е интересното на преходността - знае ли човек, може и да си заслужава разказът...

14 август 2017г.
Варна

...

Много лесно е да досмачкаме слабия,
Много забавно - босия да 'стъпем по голия крак,
Сякаш интересно е падналия да подиграем,
че гърбът му от кал целият е натежал.

Има смисъл в ръката протегната,
Даваща на безутешния сила и храм,
И в душата, която отваря сърцето си,
За прокажения, без страх и с подслон.

И там, нейде, с птиците сраснал се
Е вятърът, носещ красива надежда,
Че в утрото воля, и смелост, и сила,
Той в света на човеците ще внесе.

12 август 2017г.
Варна

Тихо

Пристъпвам тихо, поглеждам плахо, погалвам нежно. Не, това не е начало на любовна сцена. Това е като онази популярната песен, с красивия клип и многото притежателни местоимения (в първо и второ лице единствено число) - всеки може да види и чуе женско-мъжкото и мъжко-женското. Малцина могат да видят и чуят майката и сина. Такива сме. Умовете ни са такива. Ако не бяхме такива, нямаше да ни има. Човеците. Част от света на животните. Но пък го има и човешкото. Онова, с главната буква в началото. Защото зад всеки поглед, всяка ласка, всяка не-премерена дума, всъщност има любов. И наистина, вярвам, всичко, от което се нуждаем, е Любов. Чиста. Силна. Истинска. Каквато можем, такава. И така, нека пристъпем тихо, погледнем плахо, погалим нежно... любимите си, децата си, родителите си, приятелите си, тези, с които ни е трудно дори. Себе си...

9 август 2017г.
Варна

Душата бърза бавно

Душата бърза бавно
И с времето показва на ума човешки
Що ценно й е и какво безценно...

24 юли 2017г.
Варна

Как разбра?!

Как разбра, че зад усмивката няма тъга?
Как разбра, че зад нервността не се крие тревога?
Някъде в себе си човекът вселена е,
Истинска, пълна със всичко и всеки...

19 юли 2017г.
Варна

Обичат се...

Обичат телата си,
Своите, чуждите,
Лицата, гърдите, ръцете...
Аз ги виждам:
Обичат се истински!
Тъй вярно, и дълго, и някак навън.
А къде са очите им?
Къде са сърцата им?
Къде се обичат душите им...

11 юли 2017г.
Варна

В лятото

Обичам да се завивам с хавлия лятото. Така някакси по-лятно ми е. Дали... Затварям очи, попридърпвам хавлията и, хоп, отивам в мислите си покрай морето. Хладно ми става. Про-хладно. Чак усещам бриза. Онзи, морския. Морските ще ме разберат. Ама не само онези, родени покрай морето, а също и онези, другите, родени с морето в сърцата. Ама не само онова лятното море, с хората, дискотеките, планктона..., но и онова другото, зимното, с тъмносиньото, дълбокото, вятъра... Те си знаят - ще се разпознаем. Та, хавлията, една такава особена носталгия носи - хем е лято, горещо и истинско, хем като се завия с хавлията и ми става едно особено, прохладно. В жегата...

6 юли 2017г.
Варна