Не нося чужди товари. Не мога вече. Магарето ми се преквалифицира. Взе китара и тръгна към Бремен. Как да го спра - сърце не ми даде... Колко големи музиканти са били магарета! Колко велики личности са си магарета! Не съм аз човек, който секва ентусиазма и порива за щастие на хората. Били те и магарета.
Та, тръгна Магарето ми на път. Седнахме на прага, както винаги правеше баба ми. Тя бе с огнена коса, остър език и пиперливо чувство за хумор. Можеше да те пореже с една дума и да те усмихне с половин. Голям човек. Голямо сърце. Голяма съдба. Тя винаги ни караше да седнем на пейката в двора преди да тръгнем. "Седи, седи, че път те чака. Потрай, поседи, покажи му, че го тачиш, за да те пази и здрав да стигнеш!". И ние сядахме и в мълчание събирахме мислите си преди пътя. А когато всичко притихнеше и настанеше мир, някакси едновременно вдигахме поглед - и децата, и големите, и се усмихвахме. Едно такова заговорнически. И тръгвахме.
И така, седнахме с Магарето ми на прага, защото пейка в моя двор нямаше. Отбелязах си да си намисля една. И си поговорихме. Споделих му мнението си, че екзистенциално погледнато това ще е неговото Камино. Път към себе си, към Висшето, към бъдещото му Аз. И не само. И че всяка мисъл, чувство, знак ще имат значение. Да ги гледа с любопитство и критично мислене. И да не забравя, че исторически погледнато пък е много вероятно да срещне куче, котарак и петел. Да не ги подминава, защото статистиката сочи, че заедно музиканти могат и да не станат, но богати и щастливи - със сигурност. Магарето ми се размърда нервно. Думите "богатство" и "щастие" го притесниха. То искаше да стане музикант. По-нататък не бе мислило. Дълго стояхме заедно в преживяването му. Стигнахме до големия въпрос - Защо толкова дълго бе мъкнало товари... То си е цяла вселена вътрешният свят. Един въпрос води до друг и така, стъпка по стъпка, може да навлезе човек до кръста в дълбокото тъмно и непознато, но много деликатно и усетливо поле на несъзнаваното. Е, то като говорим за магарета, няма да е до кръста, а ще е до сами самара, ама все тая. Дълбоко става и малко опасно. Охо, колко хора цял живот една крачка в тази посока не правят, а аз от горкото ми Магаре очаквам. Но то пък взе, че навлезе докъдето можа, докъдето видя, докъдето силите стигнаха. Поплака си даже. Заедно поплакахме. Нали заедно бяхме носили. И рамо до рамо бяхме вървели. Колко път сме минали с него. Ехеееее. А сега - раздяла.
Трудно приемам аз разделите. Трудно и със сълзи. Винаги плача на раздяла. И на събиране плача - от радост. Важното ми в този живот така поливам - със сълзи. Критика съм срещала. И похвала. Няма значение - такава съм. И Магарето ми е такова. Не сте виждали сигурно магарешки сълзи. Големи, бистри, искрени и пълни с надежда. Видях ги. Останаха в мен завинаги.
Умълчахме се. Всеки събра себе си и мислите си. И като настана мир, едновременно вдигнахме поглед - аз видях другар, то видя мен. И станахме. Прегърнах го. Заплаках отново и му пожелах на добър час, попътен вятър и много талант. А то - то ме помоли да не го заменям с друго. Как бих могла...
Гледах го как се отдалечава. Имаше нещо ведро и леко в походката му. Товар нямаше. Не бях го виждала така. Зарадвах се. Моето Магаренце. И се замислих - кого ли ще ми прати съдбата сега. Природата не търпи празни пространства - ще запълни мястото му с някой друг. Няма да е магаре - аз обещах, а и не исках. Никой нямаше да може да го замени. Кой ли ще дойде? Ще видим. Ще ви кажа...
Обърнах се и там, в моя двор, се бе появила пейка. Дървена, с метални крака от ковано желязо, във формата на дръвчета с големи корони и дълбоки корени. И за миг, като в сън, видях баба и дядо, седнали един до друг, отново заедно, с вплетени пръсти и вгледани в очите на другия, и сякаш чух дядо тихичко да казва "Ех, мое красиво червенокосо момиче..." И после не долових, нещо красиво ще да е било...
21 януари 2018г.
Варна
Та, тръгна Магарето ми на път. Седнахме на прага, както винаги правеше баба ми. Тя бе с огнена коса, остър език и пиперливо чувство за хумор. Можеше да те пореже с една дума и да те усмихне с половин. Голям човек. Голямо сърце. Голяма съдба. Тя винаги ни караше да седнем на пейката в двора преди да тръгнем. "Седи, седи, че път те чака. Потрай, поседи, покажи му, че го тачиш, за да те пази и здрав да стигнеш!". И ние сядахме и в мълчание събирахме мислите си преди пътя. А когато всичко притихнеше и настанеше мир, някакси едновременно вдигахме поглед - и децата, и големите, и се усмихвахме. Едно такова заговорнически. И тръгвахме.
И така, седнахме с Магарето ми на прага, защото пейка в моя двор нямаше. Отбелязах си да си намисля една. И си поговорихме. Споделих му мнението си, че екзистенциално погледнато това ще е неговото Камино. Път към себе си, към Висшето, към бъдещото му Аз. И не само. И че всяка мисъл, чувство, знак ще имат значение. Да ги гледа с любопитство и критично мислене. И да не забравя, че исторически погледнато пък е много вероятно да срещне куче, котарак и петел. Да не ги подминава, защото статистиката сочи, че заедно музиканти могат и да не станат, но богати и щастливи - със сигурност. Магарето ми се размърда нервно. Думите "богатство" и "щастие" го притесниха. То искаше да стане музикант. По-нататък не бе мислило. Дълго стояхме заедно в преживяването му. Стигнахме до големия въпрос - Защо толкова дълго бе мъкнало товари... То си е цяла вселена вътрешният свят. Един въпрос води до друг и така, стъпка по стъпка, може да навлезе човек до кръста в дълбокото тъмно и непознато, но много деликатно и усетливо поле на несъзнаваното. Е, то като говорим за магарета, няма да е до кръста, а ще е до сами самара, ама все тая. Дълбоко става и малко опасно. Охо, колко хора цял живот една крачка в тази посока не правят, а аз от горкото ми Магаре очаквам. Но то пък взе, че навлезе докъдето можа, докъдето видя, докъдето силите стигнаха. Поплака си даже. Заедно поплакахме. Нали заедно бяхме носили. И рамо до рамо бяхме вървели. Колко път сме минали с него. Ехеееее. А сега - раздяла.
Трудно приемам аз разделите. Трудно и със сълзи. Винаги плача на раздяла. И на събиране плача - от радост. Важното ми в този живот така поливам - със сълзи. Критика съм срещала. И похвала. Няма значение - такава съм. И Магарето ми е такова. Не сте виждали сигурно магарешки сълзи. Големи, бистри, искрени и пълни с надежда. Видях ги. Останаха в мен завинаги.
Умълчахме се. Всеки събра себе си и мислите си. И като настана мир, едновременно вдигнахме поглед - аз видях другар, то видя мен. И станахме. Прегърнах го. Заплаках отново и му пожелах на добър час, попътен вятър и много талант. А то - то ме помоли да не го заменям с друго. Как бих могла...
Гледах го как се отдалечава. Имаше нещо ведро и леко в походката му. Товар нямаше. Не бях го виждала така. Зарадвах се. Моето Магаренце. И се замислих - кого ли ще ми прати съдбата сега. Природата не търпи празни пространства - ще запълни мястото му с някой друг. Няма да е магаре - аз обещах, а и не исках. Никой нямаше да може да го замени. Кой ли ще дойде? Ще видим. Ще ви кажа...
Обърнах се и там, в моя двор, се бе появила пейка. Дървена, с метални крака от ковано желязо, във формата на дръвчета с големи корони и дълбоки корени. И за миг, като в сън, видях баба и дядо, седнали един до друг, отново заедно, с вплетени пръсти и вгледани в очите на другия, и сякаш чух дядо тихичко да казва "Ех, мое красиво червенокосо момиче..." И после не долових, нещо красиво ще да е било...
21 януари 2018г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар