Седи на пода. В скута й мъркат недописаните страници от кожения тефтер. Моливът нервно препуска между пръстите. Гърбът й усеща хладното стъкло на вратата към терасата. А зад нея е мъгла. Гъста, бяла, лепкава и достигаща навсякъде мъгла.
Вече пети ден нещо в нея напира да излезе, а не може. Остави рязко молива на пода и излезе навън. Входната врата се затръшна зад гърба й. Сама е. Обгърната в тъмната нощна мъгла. Дори върховете на обувките си не може да види. Но мислите си вижда по-ясно от всякога.
"Фредрик. Приятно ми е!" - Ирландия играеше в погледа му. Позна я по зелените поля в очите му. Е, и по акцента.
"А ти от къде си? Джейн не е много българско, май. Така де, чух те да говориш по телефона в ръкава на български. Роден ти е, нали?"
"Да." - усмихна се изчервена. Беше я разкрил.
"Яна. Яна е името ми. Понякога ми казват Джейн. Заради английския и манията по Кралството."
"Нека е Джейн и за мен, става ли?"
Чашата с вода играеше в ръцете му като на опитен в летенето. Турболенцията не го плашеше сякаш. И той забеляза същото.
"Май, не си от хората, които се вкопчват в седалката при първата дупка?"
"Не, не съм. Обожавам летенето, а турболенцията е любимата ми част. Това усещане за абсолютна безпомощност е някак възбуждащо сетивата. Всички нервни окончания настръхват, а умът, хм, умът нищо не може да направи, освен да се отпусне. Така де, поне с мен е така."
"Разбирам го това. Първият ми полет беше на 4. С Чесната на баща ми отидохме от нашата къща до тази на баба и дядо. Нямаше и 15 минути, но е най-яркият ми детски спомен. Май, даже е първият."
"На това му се вика 'първи спомен'. Но... Така де, абсурд. Не може на 4 да е първият."
"Ха, а твоят от кога е?"
"Моят също е свързан с баба и дядо. Събудих се на голямото легло в спалнята. Не знаех сутрин ли е или е още вечер. През прозореца не се виждаше нищо - мъглата беше като мляко. Измъкнах се от завивките много тихо и я видях - малка, правилно изрязана дупка в дървения под, точно до десния долен крак на леглото. Бях на 3. Не можех да разбера къде точно води тази дупка. И започнах да фантазирам за подземен свят, скрити чудовища, плашеща тъмнина. Със свито сърце погледнах през нея и, какво да видя, баба и дядо се смеят в кухнята на първия етаж, баба пържи палачинки, а дядо ги навива с различен пълнеж. И досега като ми замирише на палачинки и се връщам там. В планинската къща в Родопите, дете на 3, надвесено над дупчицата в пода, с ясна неосъзната картина на Несъзнаваното в ума си."
Нямаше представа защо разказа едно от най-интимните си преживявания на напълно непознат чужденец в претъпкан среднощен самолет. Имаше нещо в него.
"Е, и твоят спомен си заслужава спомена. А любовта от летенето, от къде е?"
"Не знам. Все си представям как управлявам самолет. Малък. Двуместен. Чесна 152. Така де, мечти. Е, Бах също много ми повлия. Открих го на 20 и сякаш намерих приятел."
"Познавам Бах. Баща ми го познава, а аз съм го виждал неведнъж. Същият е, какъвто си го представяш. Същият. Ще ви запозная. Ще пилотирате заедно."
Тя остана безмълвна - какво се случваше в този момент?! Сякаш беше във филм. Денят й беше минал в най-обикновени дела. Командировка. Сутрешен полет. Срещи с колеги и клиенти. Документи. Никакви признаци за отклонение от нормата.
Чакай, чакай. Когато пътуваше към летището, таксиметровият шофьор измърмори нещо за времето, но тя чу само "мъгла". Да, да, да...
Тогава нещо се случи. Затвори се и замлъкна. Уплаши ли се? Това с мъглата беше странно. Всеки път, когато нещо важно й се случваше, беше в присъствието на мъгла. Първият спомен. Първият учебен ден. Близнаците. Първата целувка. Състезанието. Медалът. Балът. Будапеща. Първата й любов. Сватбата. Ражданията. Повишението. И още, и още, и още - мъгла, мъгла, мъгли...
"Ей, къде отиде. Досаждам ли ти? Аз, така де, обичам да говоря с хората. Антрополог съм. Френски при това."- каза го с горда усмивка.
"Майката на майка ми е парижанка. Според нея Париж вече е 'terrible'. Не е като преди. Както и да е, сега ще опозная Варна. Идвам да уча медицина. На 30 и пак студент. Какво ще кажеш - срамно, а?"
"Ако си щастлив, какво значение има кой какво мисли. Аз съм на 40, с две деца, изсмукваща силите ми работа и почти никакви забавления. Това срамно ли е, според теб? И ето ни - на едно и също място. Ако нещо сега се случи със самолета, какво значение има кой какво мисли за мен... или за теб. Важното е да сме били щастливи с всеки избор, нали? Да сме видели смисъла и в грешките, и в успехите. Да сме били Човеци. Да сме обичали с цяло сърце - себе си, другите, Живота. Нали?"
Стюардесата обяви кацането. Съобщи часа, температурата и наличието на лека мъгла. Отново тя. И тук...
Ирландецът сложи шапката си - червена каубойска шапка. Всички наоколо се засуетяха с багаж, якета, телефони. Нейният звънна. Беше забравила да го изключи.
"Здравей. Съжалявам за късния час. Срещата за 11 часа за понеделник се отменя за 14. Ще те очакват в основна сграда. Ок ли си?"
"Да, да, разбира се!"
И той беше изчезнал. Дори не му беше казала "довиждане". Какво си бе въобразила - та те имаха 10 години разлика и то не в нейна полза. И се беше разбъбрила, свалила гарда, рзкрила себе си. Май това с мъглата и важните неща беше нейна фантазия само.
Лаят на куче я върна обратно в настоящето. Ох, колко добре се чувстваше сред мъглата. Повечето хора не я обичат. Тя напоследък често мисли за нея. Не, не като Виан. Нейните размисли са съвсем прозаични. Мисли си за това как един облак, вместо да си стои на небето, да скита свободно и да търси смисъла на съществуването, слиза в близост до земята и кара хората да настръхват. А може би точно това е целта му?! Защото тези, които не харесват мъглата, не харесват, че тя ги сблъсква с части от тях самите, които иначе стоят недокоснати, невидяни, някъде вътре. А тя, със своята спокойна и бавна походка, среща именно тях. Онова, което се плашим да прегърнем, дори когато останем сами със себе си. Колко малко хора умеят днес да остават със себе си. И как иначе, ние сме в света на бягството. Имаме толкова много начини да избягаме от всичко трудно. Било то хора, работа, предмети, мисли. И защо ли? Кой знае...
От мъглата няма как да се избяга лесно. Тя преминава бариерата на дрехите. Прониква през кожата. Плътта е само миг. Дори костите усещат влажната й същност. И там, след тялото, посреща я душата. Гола, тиха, вечно истинска... И й разкрива тайните, мечтите и копнежите си, болката, обидата и самотата. Срещат се двете и, като на чаша чай, обгръщаща ги с топлата си пара, си стават близки. Душата и мъглата.
Мокрият нос на кучето я извади от унеса.
"Извинявай, Лара стресна ли те? Как си?"
"Добре съм. Излязох на въздух малко."
"В мъглата. Не си добре! Пуста мъгла. Пет дни не се вдига вече. Английско време. Да си ходи на острова... Ох, забравих, един пита на развален български за някаква Джейн... Ей го там. С шапката. Смешник - сложил си каубойска шапка в мъглата посред нощ."
Изтръпна. Сигурно си въобразяваше. Но, да. Той беше там до уличната лампа.
"Хей, Фредрик." - гласът й излезе дрезгав и нервен. Невярващ.
"Хей. Здравей. Къде изчезна? Търсих те при багажа. Пет дни те търся вече - и таксиметровата компания тръгнах да подкупвам. Място не мога да си намеря. Искам да те питам нещо - ти не ми зададе и един въпрос за нищо, което ти разказах за мен. Защо? Така де, не съм ли ти интересен? Поне малко?!"
"Напротив."
"Ами..."
"Нека само си обуя обувките. И ще ти задам купища въпроси."
Върна се след 2 минути. Ирландецът с френска баба и американска шапка я чакаше. А мъглата... ами... тя си беше тръгнала.
14 април 2018г.
Варна
Вече пети ден нещо в нея напира да излезе, а не може. Остави рязко молива на пода и излезе навън. Входната врата се затръшна зад гърба й. Сама е. Обгърната в тъмната нощна мъгла. Дори върховете на обувките си не може да види. Но мислите си вижда по-ясно от всякога.
"Фредрик. Приятно ми е!" - Ирландия играеше в погледа му. Позна я по зелените поля в очите му. Е, и по акцента.
"А ти от къде си? Джейн не е много българско, май. Така де, чух те да говориш по телефона в ръкава на български. Роден ти е, нали?"
"Да." - усмихна се изчервена. Беше я разкрил.
"Яна. Яна е името ми. Понякога ми казват Джейн. Заради английския и манията по Кралството."
"Нека е Джейн и за мен, става ли?"
Чашата с вода играеше в ръцете му като на опитен в летенето. Турболенцията не го плашеше сякаш. И той забеляза същото.
"Май, не си от хората, които се вкопчват в седалката при първата дупка?"
"Не, не съм. Обожавам летенето, а турболенцията е любимата ми част. Това усещане за абсолютна безпомощност е някак възбуждащо сетивата. Всички нервни окончания настръхват, а умът, хм, умът нищо не може да направи, освен да се отпусне. Така де, поне с мен е така."
"Разбирам го това. Първият ми полет беше на 4. С Чесната на баща ми отидохме от нашата къща до тази на баба и дядо. Нямаше и 15 минути, но е най-яркият ми детски спомен. Май, даже е първият."
"На това му се вика 'първи спомен'. Но... Така де, абсурд. Не може на 4 да е първият."
"Ха, а твоят от кога е?"
"Моят също е свързан с баба и дядо. Събудих се на голямото легло в спалнята. Не знаех сутрин ли е или е още вечер. През прозореца не се виждаше нищо - мъглата беше като мляко. Измъкнах се от завивките много тихо и я видях - малка, правилно изрязана дупка в дървения под, точно до десния долен крак на леглото. Бях на 3. Не можех да разбера къде точно води тази дупка. И започнах да фантазирам за подземен свят, скрити чудовища, плашеща тъмнина. Със свито сърце погледнах през нея и, какво да видя, баба и дядо се смеят в кухнята на първия етаж, баба пържи палачинки, а дядо ги навива с различен пълнеж. И досега като ми замирише на палачинки и се връщам там. В планинската къща в Родопите, дете на 3, надвесено над дупчицата в пода, с ясна неосъзната картина на Несъзнаваното в ума си."
Нямаше представа защо разказа едно от най-интимните си преживявания на напълно непознат чужденец в претъпкан среднощен самолет. Имаше нещо в него.
"Е, и твоят спомен си заслужава спомена. А любовта от летенето, от къде е?"
"Не знам. Все си представям как управлявам самолет. Малък. Двуместен. Чесна 152. Така де, мечти. Е, Бах също много ми повлия. Открих го на 20 и сякаш намерих приятел."
"Познавам Бах. Баща ми го познава, а аз съм го виждал неведнъж. Същият е, какъвто си го представяш. Същият. Ще ви запозная. Ще пилотирате заедно."
Тя остана безмълвна - какво се случваше в този момент?! Сякаш беше във филм. Денят й беше минал в най-обикновени дела. Командировка. Сутрешен полет. Срещи с колеги и клиенти. Документи. Никакви признаци за отклонение от нормата.
Чакай, чакай. Когато пътуваше към летището, таксиметровият шофьор измърмори нещо за времето, но тя чу само "мъгла". Да, да, да...
Тогава нещо се случи. Затвори се и замлъкна. Уплаши ли се? Това с мъглата беше странно. Всеки път, когато нещо важно й се случваше, беше в присъствието на мъгла. Първият спомен. Първият учебен ден. Близнаците. Първата целувка. Състезанието. Медалът. Балът. Будапеща. Първата й любов. Сватбата. Ражданията. Повишението. И още, и още, и още - мъгла, мъгла, мъгли...
"Ей, къде отиде. Досаждам ли ти? Аз, така де, обичам да говоря с хората. Антрополог съм. Френски при това."- каза го с горда усмивка.
"Майката на майка ми е парижанка. Според нея Париж вече е 'terrible'. Не е като преди. Както и да е, сега ще опозная Варна. Идвам да уча медицина. На 30 и пак студент. Какво ще кажеш - срамно, а?"
"Ако си щастлив, какво значение има кой какво мисли. Аз съм на 40, с две деца, изсмукваща силите ми работа и почти никакви забавления. Това срамно ли е, според теб? И ето ни - на едно и също място. Ако нещо сега се случи със самолета, какво значение има кой какво мисли за мен... или за теб. Важното е да сме били щастливи с всеки избор, нали? Да сме видели смисъла и в грешките, и в успехите. Да сме били Човеци. Да сме обичали с цяло сърце - себе си, другите, Живота. Нали?"
Стюардесата обяви кацането. Съобщи часа, температурата и наличието на лека мъгла. Отново тя. И тук...
Ирландецът сложи шапката си - червена каубойска шапка. Всички наоколо се засуетяха с багаж, якета, телефони. Нейният звънна. Беше забравила да го изключи.
"Здравей. Съжалявам за късния час. Срещата за 11 часа за понеделник се отменя за 14. Ще те очакват в основна сграда. Ок ли си?"
"Да, да, разбира се!"
И той беше изчезнал. Дори не му беше казала "довиждане". Какво си бе въобразила - та те имаха 10 години разлика и то не в нейна полза. И се беше разбъбрила, свалила гарда, рзкрила себе си. Май това с мъглата и важните неща беше нейна фантазия само.
Лаят на куче я върна обратно в настоящето. Ох, колко добре се чувстваше сред мъглата. Повечето хора не я обичат. Тя напоследък често мисли за нея. Не, не като Виан. Нейните размисли са съвсем прозаични. Мисли си за това как един облак, вместо да си стои на небето, да скита свободно и да търси смисъла на съществуването, слиза в близост до земята и кара хората да настръхват. А може би точно това е целта му?! Защото тези, които не харесват мъглата, не харесват, че тя ги сблъсква с части от тях самите, които иначе стоят недокоснати, невидяни, някъде вътре. А тя, със своята спокойна и бавна походка, среща именно тях. Онова, което се плашим да прегърнем, дори когато останем сами със себе си. Колко малко хора умеят днес да остават със себе си. И как иначе, ние сме в света на бягството. Имаме толкова много начини да избягаме от всичко трудно. Било то хора, работа, предмети, мисли. И защо ли? Кой знае...
От мъглата няма как да се избяга лесно. Тя преминава бариерата на дрехите. Прониква през кожата. Плътта е само миг. Дори костите усещат влажната й същност. И там, след тялото, посреща я душата. Гола, тиха, вечно истинска... И й разкрива тайните, мечтите и копнежите си, болката, обидата и самотата. Срещат се двете и, като на чаша чай, обгръщаща ги с топлата си пара, си стават близки. Душата и мъглата.
Мокрият нос на кучето я извади от унеса.
"Извинявай, Лара стресна ли те? Как си?"
"Добре съм. Излязох на въздух малко."
"В мъглата. Не си добре! Пуста мъгла. Пет дни не се вдига вече. Английско време. Да си ходи на острова... Ох, забравих, един пита на развален български за някаква Джейн... Ей го там. С шапката. Смешник - сложил си каубойска шапка в мъглата посред нощ."
Изтръпна. Сигурно си въобразяваше. Но, да. Той беше там до уличната лампа.
"Хей, Фредрик." - гласът й излезе дрезгав и нервен. Невярващ.
"Хей. Здравей. Къде изчезна? Търсих те при багажа. Пет дни те търся вече - и таксиметровата компания тръгнах да подкупвам. Място не мога да си намеря. Искам да те питам нещо - ти не ми зададе и един въпрос за нищо, което ти разказах за мен. Защо? Така де, не съм ли ти интересен? Поне малко?!"
"Напротив."
"Ами..."
"Нека само си обуя обувките. И ще ти задам купища въпроси."
Върна се след 2 минути. Ирландецът с френска баба и американска шапка я чакаше. А мъглата... ами... тя си беше тръгнала.
14 април 2018г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар