Виждали ли сте как умира мечта? Вашата? Чужда? Не сте, нали? Защото обикновено плачем тогава. Или пък извръщаме поглед - гледката е трудна...
Но, нека се сетим какво е Мечтата. Нима не е тя дъщеря на Светлината? Нима не идва тя на Земята при нас Човеците, за да ни направи по-добри, истински и светли. Не, това не е проповед за Просветление или есе за Тъгата. Това са просто моите мисли за Мечтата.
Всички ние - жени, мъже, деца, умеем да мечтаем. Седим си в тъмното и гледаме небето, държим се за ръце и шепнем - на ум или на глас, съкровеното си. Което сякаш винаги трябва да е забулено в Тишината, за да не развалим магията. И после, някои от нас, понякога, не винаги, залисани в сериозния Живот (не, наистина, не съм иронична, ни най-малко - истинският Живот, онзи с главно Ж, си е сериозна работа), започваме да слагаме пред себе си цели и приоритети, започваме да категоризираме, целеполагаме и организираме, да говорим силно, ясно, в точки и подточки, и търсим него - най-добрия инструмент за постигане на... целите си. И ставаме успешни. В целите, приоритетите и to-do листовете си. А пък като си легнем вечер, в Тъмното, поглеждаме тавана, но виждаме звездите и, ако сме смели, си позволяваме да видим поне една Мечта. Нали?
И нека пак да ви попитам - виждали ли сте как умират мечтите? Не, не е със списъци и цели, не е. Те имат своя смисъл - своя, но не този на Мечтите. Защото, обещавам ви, погледнете в очите на отиващата си от вас мечта - ще видите гаснещ поглед, да, ще чуете последната въздишка... Но, моля ви, не извръщайте очи, не ги пълнете със сълзи! Отворете ги широко и гледайте със сърцето си. И ще видите, че този последен дъх се отделя от вашата мечта и полита нагоре, докосва се до Светлинките на нощното небе. И, да, очите не ви лъжат - това там е падаща звезда, която дава себе си, за да може вашата мечта да отиде при някой друг, който в този миг си намечтава именно нея. Защото мечтите... те не умират...
21 юни 2018г.
Варна
Но, нека се сетим какво е Мечтата. Нима не е тя дъщеря на Светлината? Нима не идва тя на Земята при нас Човеците, за да ни направи по-добри, истински и светли. Не, това не е проповед за Просветление или есе за Тъгата. Това са просто моите мисли за Мечтата.
Всички ние - жени, мъже, деца, умеем да мечтаем. Седим си в тъмното и гледаме небето, държим се за ръце и шепнем - на ум или на глас, съкровеното си. Което сякаш винаги трябва да е забулено в Тишината, за да не развалим магията. И после, някои от нас, понякога, не винаги, залисани в сериозния Живот (не, наистина, не съм иронична, ни най-малко - истинският Живот, онзи с главно Ж, си е сериозна работа), започваме да слагаме пред себе си цели и приоритети, започваме да категоризираме, целеполагаме и организираме, да говорим силно, ясно, в точки и подточки, и търсим него - най-добрия инструмент за постигане на... целите си. И ставаме успешни. В целите, приоритетите и to-do листовете си. А пък като си легнем вечер, в Тъмното, поглеждаме тавана, но виждаме звездите и, ако сме смели, си позволяваме да видим поне една Мечта. Нали?
И нека пак да ви попитам - виждали ли сте как умират мечтите? Не, не е със списъци и цели, не е. Те имат своя смисъл - своя, но не този на Мечтите. Защото, обещавам ви, погледнете в очите на отиващата си от вас мечта - ще видите гаснещ поглед, да, ще чуете последната въздишка... Но, моля ви, не извръщайте очи, не ги пълнете със сълзи! Отворете ги широко и гледайте със сърцето си. И ще видите, че този последен дъх се отделя от вашата мечта и полита нагоре, докосва се до Светлинките на нощното небе. И, да, очите не ви лъжат - това там е падаща звезда, която дава себе си, за да може вашата мечта да отиде при някой друг, който в този миг си намечтава именно нея. Защото мечтите... те не умират...
21 юни 2018г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар