Простирам след залез. Нощем. А най-любимо ми е в полунощ.
Има поверие, че е добре да се простира по изгрев - слънцето да "опари" прането, да го погалят първите лъчи, да го изпече след това силата му и да го зареди с топлина и свежест. И така, като го носи човек сухо и чисто, да греят и той, и дрехите му.
Харесвам това вярване, много даже. Сподели ми го една далечна позната преди години. Тя си имаше и едно свое виждане какво може да ти се случи, ако не си в повелите на поверието. Не питай! Не ти трябва да знаеш... Топло ми става всеки път, когато се сетя как с любов в очите тя ми разказваше за Слънцето и как поглеждаше към него през затворения прозорец и облаците над града. Тя го виждаше тогава, въпреки... И аз така се впечатлих, че дълго време простирах рано сутрин. Няма как, завладее ли ме нещо, повярвам ли, случвам го.
Но нещо се случи. Луната ме извика една нощ да пробвам, само веднъж, да й споделя... чорапите си... И излязох, малко плахо, по детски. Наивна бях. И сега съм. Вярвам. В хората вярвам най-много, в доброто им, в уюта на света им, в ценността, която всеки един носи. И да ме подведат, после пак им вярвам. Не мога иначе. Няма да съм аз. Ще изневеря на себе си, ако това променя в себе си. А най-важно ми е да съм си вярна. Ако не съм, как на другите ще вярвам?!
Беше късна есен, студено ми стана на балкона, две щипки и, хоп, обратно до радиатора. Гледам отвътре чорапите как висят навън, изпрани, а зад тях Луната сякаш ме кани. На среща. Среднощна... Мъж не ме бе привличал така да го последвам в тайнството на нощта, както Луната тогава. Уплаши ме... Свиха се и любопитството ми, и трепетът по тази голяма и непозната светла съблазнителка. Изчаках. Ден. Два. Три. Дойде време за пране. Случайността подреди деня така някак, че се наложи да пера вечерта. И излязох. Сама в тъмното. С легена. И свежото пране. Под нея. Луната. Усмихна ми се тя. Усмихна ме и мен. И бях нейна. Оставих прането на пода и се разголих. Там в тъмното, в тихото, в свежото, в полунощ (защо ли полу-, баш нощ си беше), паднаха дълго носените дрехи... на душата ми... до чистото пране. И чух себе си. Онези мънички, малки терзания на сърцето ми, които успяваха да се скрият и от горещото могъщо Слънце, се показаха плахо и погледнаха нагоре. И я видяха. Голяма, кръгла, ярка и леко усмихната. Мона Лиза на нощното небе. "Добре дошла! Цялата! С душата, сърцето и прането си. Има място за теб в Нощта ми. Виждам те! Дори и ти мен понякога да не можеш. Тук съм. За теб. Завинаги! Добре дошла!"
И така, до сега, простирам след залез. Нощем. А най-любимо ми е в полунощ.
14 септември 2017г.
Варна
Има поверие, че е добре да се простира по изгрев - слънцето да "опари" прането, да го погалят първите лъчи, да го изпече след това силата му и да го зареди с топлина и свежест. И така, като го носи човек сухо и чисто, да греят и той, и дрехите му.
Харесвам това вярване, много даже. Сподели ми го една далечна позната преди години. Тя си имаше и едно свое виждане какво може да ти се случи, ако не си в повелите на поверието. Не питай! Не ти трябва да знаеш... Топло ми става всеки път, когато се сетя как с любов в очите тя ми разказваше за Слънцето и как поглеждаше към него през затворения прозорец и облаците над града. Тя го виждаше тогава, въпреки... И аз така се впечатлих, че дълго време простирах рано сутрин. Няма как, завладее ли ме нещо, повярвам ли, случвам го.
Но нещо се случи. Луната ме извика една нощ да пробвам, само веднъж, да й споделя... чорапите си... И излязох, малко плахо, по детски. Наивна бях. И сега съм. Вярвам. В хората вярвам най-много, в доброто им, в уюта на света им, в ценността, която всеки един носи. И да ме подведат, после пак им вярвам. Не мога иначе. Няма да съм аз. Ще изневеря на себе си, ако това променя в себе си. А най-важно ми е да съм си вярна. Ако не съм, как на другите ще вярвам?!
Беше късна есен, студено ми стана на балкона, две щипки и, хоп, обратно до радиатора. Гледам отвътре чорапите как висят навън, изпрани, а зад тях Луната сякаш ме кани. На среща. Среднощна... Мъж не ме бе привличал така да го последвам в тайнството на нощта, както Луната тогава. Уплаши ме... Свиха се и любопитството ми, и трепетът по тази голяма и непозната светла съблазнителка. Изчаках. Ден. Два. Три. Дойде време за пране. Случайността подреди деня така някак, че се наложи да пера вечерта. И излязох. Сама в тъмното. С легена. И свежото пране. Под нея. Луната. Усмихна ми се тя. Усмихна ме и мен. И бях нейна. Оставих прането на пода и се разголих. Там в тъмното, в тихото, в свежото, в полунощ (защо ли полу-, баш нощ си беше), паднаха дълго носените дрехи... на душата ми... до чистото пране. И чух себе си. Онези мънички, малки терзания на сърцето ми, които успяваха да се скрият и от горещото могъщо Слънце, се показаха плахо и погледнаха нагоре. И я видяха. Голяма, кръгла, ярка и леко усмихната. Мона Лиза на нощното небе. "Добре дошла! Цялата! С душата, сърцето и прането си. Има място за теб в Нощта ми. Виждам те! Дори и ти мен понякога да не можеш. Тук съм. За теб. Завинаги! Добре дошла!"
И така, до сега, простирам след залез. Нощем. А най-любимо ми е в полунощ.
14 септември 2017г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар