Есенно ми е. У дома ми е есенно. Навън лятото и есента все още си делят денонощието. Но у дома тя дойде. С аромат на печена тиква. Без мед и орехи. Без канела. Без захар, пък било тя и кафява. Без подправки. Печена тиква сама за себе си. Натурална. С нейния си вкус, цвят и ухание. Много подправяме живота си сякаш. Сол и пипер. Мерудия на всяка манджа. Подправени усмивки. Подправени жестове. Подправени думи, действия, мисли дори. Био, еко, органик, безглутеново, неГМО, позитивно мислещо подправяне. Аман!
Тя, тиквата, стана прекрасна. Сладка, ароматна и сочна. Ухаеше така, че чак съседската котка надникна през преградата на терасата. Не знаех, че котак може да се интересува от тиква. Ама надникна. Дали миризмата или моето тананикане го привлече, не разбрах. Надникна, облиза се и изчезна. Толкова бързо, колкото се беше появила малката му главица. Така, както изчезват малките сладости в ежедневието. За миг. Като шоколадовите бонбони в най-горното чекмедже. Купувам ги за всеки случай - ако дойдат гости, ако прегладнея, ако ми се хапва сладичко. И, хоп, един ден отварям и тях ги няма. А гости не са идвали, а и гладна не съм оставала. Хм... Но те са се стопили. Една по една. Както изчезна котаракът. Както изчезва по една минута слънце всеки ден. Както наусетно идва есента.
Тя, есента, ме пленява с красотата си. Обожавам я. Една такава цветна, богата, не само на краски и ухания, но и на емоции, набрали инерция от лятото. Бушуват в началото й, но стихват постепенно с приближаването на зимата. И от весело и безгрижно, нажежено, страстно и търсещо лято навлизам в есенната красота на пускането. Трудно ми е било да оставям нещата да си тръгват. Помня колко съм страдала за заминаващи си приятели, гостуващи за ваканцията, за прочетена книга, оставила ме жадна за още, за първата ми Любов, заминал далеч на запад, за детските години, забравяйки, че детето остава да живее в мен...
И сега понякога ми е трудно. Тези, които ме познават, знаят, че обичам да давам. Повече обичам да давам, отколкото да получавам. Логично е да ми е лесно да пускам. Но не е така. Има хора, събития, мечти, предмети даже, които не искам да пусна. С времето се научих да го правя с все по-малко усилия и все по-спокойно сърце. И винаги, когато ми стане непускащо се питам - Дали му е лесно на дървото да остане голо и да пусне всяко едно от прекрасните си листа? Дали му е лесно да види как вятърът пилее децата му и ги запраща в най-различни посоки и обстоятелства? Дали това, че всяка есен то среща смъртта прави следващата есен по-лесна? Съмнявам се. Не му е лесно. Но го прави. Всяка есен. И природата го дарява с ново начало всяка пролет. Защото така работят нещата в този живот. Понякога поглеждам наоколо и виждам не лицата или телата на хората, а стремежът им да намерят решение. Всеки по своя си начин. Всеки със своите разбирания. Всеки със своята истина. Толкова силно е желанието човешко да намерим панацеята, която да излекува болните ни части - и тези отвън, и тези вътре. Така силно искаме да стане бързо, лесно и незабележимо, че понякога още повече затъваме в псевдо решенията си. И ми идва да извикам "Човече, погледни за малко есента и виж как само и единствено животът е панацеята!"
А, тя, тиквата, изядохме я. Ще опека още. Без мед и орехи. Неподправен, чист, истински... живот.
16 октомври 2017г.
Варна
Тя, тиквата, стана прекрасна. Сладка, ароматна и сочна. Ухаеше така, че чак съседската котка надникна през преградата на терасата. Не знаех, че котак може да се интересува от тиква. Ама надникна. Дали миризмата или моето тананикане го привлече, не разбрах. Надникна, облиза се и изчезна. Толкова бързо, колкото се беше появила малката му главица. Така, както изчезват малките сладости в ежедневието. За миг. Като шоколадовите бонбони в най-горното чекмедже. Купувам ги за всеки случай - ако дойдат гости, ако прегладнея, ако ми се хапва сладичко. И, хоп, един ден отварям и тях ги няма. А гости не са идвали, а и гладна не съм оставала. Хм... Но те са се стопили. Една по една. Както изчезна котаракът. Както изчезва по една минута слънце всеки ден. Както наусетно идва есента.
Тя, есента, ме пленява с красотата си. Обожавам я. Една такава цветна, богата, не само на краски и ухания, но и на емоции, набрали инерция от лятото. Бушуват в началото й, но стихват постепенно с приближаването на зимата. И от весело и безгрижно, нажежено, страстно и търсещо лято навлизам в есенната красота на пускането. Трудно ми е било да оставям нещата да си тръгват. Помня колко съм страдала за заминаващи си приятели, гостуващи за ваканцията, за прочетена книга, оставила ме жадна за още, за първата ми Любов, заминал далеч на запад, за детските години, забравяйки, че детето остава да живее в мен...
И сега понякога ми е трудно. Тези, които ме познават, знаят, че обичам да давам. Повече обичам да давам, отколкото да получавам. Логично е да ми е лесно да пускам. Но не е така. Има хора, събития, мечти, предмети даже, които не искам да пусна. С времето се научих да го правя с все по-малко усилия и все по-спокойно сърце. И винаги, когато ми стане непускащо се питам - Дали му е лесно на дървото да остане голо и да пусне всяко едно от прекрасните си листа? Дали му е лесно да види как вятърът пилее децата му и ги запраща в най-различни посоки и обстоятелства? Дали това, че всяка есен то среща смъртта прави следващата есен по-лесна? Съмнявам се. Не му е лесно. Но го прави. Всяка есен. И природата го дарява с ново начало всяка пролет. Защото така работят нещата в този живот. Понякога поглеждам наоколо и виждам не лицата или телата на хората, а стремежът им да намерят решение. Всеки по своя си начин. Всеки със своите разбирания. Всеки със своята истина. Толкова силно е желанието човешко да намерим панацеята, която да излекува болните ни части - и тези отвън, и тези вътре. Така силно искаме да стане бързо, лесно и незабележимо, че понякога още повече затъваме в псевдо решенията си. И ми идва да извикам "Човече, погледни за малко есента и виж как само и единствено животът е панацеята!"
А, тя, тиквата, изядохме я. Ще опека още. Без мед и орехи. Неподправен, чист, истински... живот.
16 октомври 2017г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар