Подът ми е дървен. Рибя кост. От старите. Като в бална зала. Е, не е чак толкова стар, нито с такъв блясък, но за мен е... безценен. Циклен е два пъти. При първото циклене може и да не съм била родена. На второто присъствах лично. Излязох на балкона в студения и мрачен като очакванията ми ноемврийски ден и с трепет наблюдавах как големият шумен звяр отлющва дебелия слой червеникав и лъскав лак. С всеки сантиметър страховете ми, че майсторът ще издаде смъртна присъда, се стопяваха. Разкриваше се кехлибарено благо дърво с красиви нюанси и тъмни нишки, които, незнайно защо, ми напомниха за миг следи от гуми, минали по разтопен асфалт. С усмивка на доволно момче се обърна към мен майсторът, вдигна палец и започна да пристъпва от крак на крак. Не беше нервен - опитваше се да намери местата за пълнене със смола. Но нервност видях аз и тя ме пренесе назад във времето. Цял половин живот назад. Че и повече сякаш...
Гонехме се по горещите улици. Асфалтът беше току-що излят - миришеше с онзи характерен силен и опияняващ аромат, от който едновременно искам да избягам и да вдишам с пълни гърди. Тичахме от къщата ти към дома ми. Викахме и се смеехме с цяло гърло. Жегата беше покрила с тежестта си уличките, а хората се бяха изпокрили - или в прохладата на домовете си, или при бриза покрай морето. Но ние бързахме. Не за конкретно място, а за конкретно време. За онзи момент, в който лягахме изморени, потни и щастливи в онзи двор, останал между калканите на двете новопостроени сгради до моето 'вкъщи', покрит с трева, винаги зелена, дори и в жегата, с диви цветя в най-различни цветове, насред центъра на града, и с ухание на пролет, независимо от сезона. Тичахме, настигахме се, гонитбата продължаваше, а чехлите ми шляпаха щастливи по черния асфалт. Ти спря и ми извика да те почакам - трябваше да си нагласиш сандала. Когато тичаше, кутрето на левия ти крак винаги някакси успяваше да излезе от външната страна на каишката и, ако не го оправеше, се появяваше пришка. И аз спрях, обърнах се и те видях как се приближаваш, а все едно се отдалечаваше. Гларусите кръжаха в жегата над нас. А лицето ти бе сякаш друго. "Чакай! Имам да ти казвам нещо!" И започна да пристъпваш нервно от крак на крак. Мислех, че ще се пошегуваш нещо или ще ме измамиш, за да те гоня аз. "Заминавам. За САЩ..." Бях застанала пред шивашкото ателие, което и до ден днешен си е там. Точно по средата на пътя между твоя дом и моя. Между хладината на старата къща, с дървени подове в кехлибарен цвят и високи тавани с тежки полиелеи и апартаментът със стръмни стълби, френски прозорци и гледка към морето. Между дървените греди, върху които толкова пъти сме седяли и играли на Реми и ситната рибя кост, върху която неведнъж сме учили, писали, чели. Между твоя свят и моя. Между живота ни. Там по средата, където с конци, копчета и ципове умели ръце събират шевове, кърпят дупки и зашиват кръпки. За да вдъхнат още малко живот на нещо любимо, необходимо или просто единствено. Шивачите, кърпещи разкъсани сърца... Къде бяхте в онзи неделен ден... Исках да избягам и исках да останем в този миг. Това ли беше раздялата?! Умът на детето в мен не можеше да го побере. Това ли беше всичко между нас? Сърцето на верността ми не можеше да го разбере. Исках да избягам и исках да останем в този миг завинаги. "Тръгвам два дни след рождения ти ден. Не исках да го пропускам." Думите ти ме върнаха към реалността. Приближих се и те прегърнах. Преглътнах сълзите си и хилядите въпроси, които напираха в мен. А ти преглътна всички обяснения, които искаше да ми дадеш, всички обещания, които умът ти беше репетирал да изкаже, всички сълзи по неизживяното. Не помня колко стояхме така, впили душите си една в друга и влели сърцата си в едно, под жарещите слънчеви лъчи и сред миризмата на втвърдяващ се асфалт. Не помня друго от това лято. Ще кажете, че съм подтиснала спомените. Сигурно. Или пък просто този е толкова голям, че другите са маловажни. Знам ли. Не знам... Знам, обаче, че ти замина. И повече не се видяхме. Освен в сънищата си. Поне в моите.
Крясъкът на гларус, неусетно кацнал на парапета на терасата до мен съвпадна с реплика, която не чух. Върнах се с въздишка. И помолих да повтори. "Ще напълня и фугите и до два часа си тръгвам. Ако искаш се разходи или иди на топло някъде, че измръзна на тоз балкон. Няма страшно - няма да го даваме за подпалки. Ще го бъде. Споко! А, и донеси едно кафе като идваш да се разплатим. Така де, да почерпиш за хубавата работа." Тръгнах и в главата ми с усмивка беше само "Ще го бъде."
17 февруари 2018г.
Варна
Гонехме се по горещите улици. Асфалтът беше току-що излят - миришеше с онзи характерен силен и опияняващ аромат, от който едновременно искам да избягам и да вдишам с пълни гърди. Тичахме от къщата ти към дома ми. Викахме и се смеехме с цяло гърло. Жегата беше покрила с тежестта си уличките, а хората се бяха изпокрили - или в прохладата на домовете си, или при бриза покрай морето. Но ние бързахме. Не за конкретно място, а за конкретно време. За онзи момент, в който лягахме изморени, потни и щастливи в онзи двор, останал между калканите на двете новопостроени сгради до моето 'вкъщи', покрит с трева, винаги зелена, дори и в жегата, с диви цветя в най-различни цветове, насред центъра на града, и с ухание на пролет, независимо от сезона. Тичахме, настигахме се, гонитбата продължаваше, а чехлите ми шляпаха щастливи по черния асфалт. Ти спря и ми извика да те почакам - трябваше да си нагласиш сандала. Когато тичаше, кутрето на левия ти крак винаги някакси успяваше да излезе от външната страна на каишката и, ако не го оправеше, се появяваше пришка. И аз спрях, обърнах се и те видях как се приближаваш, а все едно се отдалечаваше. Гларусите кръжаха в жегата над нас. А лицето ти бе сякаш друго. "Чакай! Имам да ти казвам нещо!" И започна да пристъпваш нервно от крак на крак. Мислех, че ще се пошегуваш нещо или ще ме измамиш, за да те гоня аз. "Заминавам. За САЩ..." Бях застанала пред шивашкото ателие, което и до ден днешен си е там. Точно по средата на пътя между твоя дом и моя. Между хладината на старата къща, с дървени подове в кехлибарен цвят и високи тавани с тежки полиелеи и апартаментът със стръмни стълби, френски прозорци и гледка към морето. Между дървените греди, върху които толкова пъти сме седяли и играли на Реми и ситната рибя кост, върху която неведнъж сме учили, писали, чели. Между твоя свят и моя. Между живота ни. Там по средата, където с конци, копчета и ципове умели ръце събират шевове, кърпят дупки и зашиват кръпки. За да вдъхнат още малко живот на нещо любимо, необходимо или просто единствено. Шивачите, кърпещи разкъсани сърца... Къде бяхте в онзи неделен ден... Исках да избягам и исках да останем в този миг. Това ли беше раздялата?! Умът на детето в мен не можеше да го побере. Това ли беше всичко между нас? Сърцето на верността ми не можеше да го разбере. Исках да избягам и исках да останем в този миг завинаги. "Тръгвам два дни след рождения ти ден. Не исках да го пропускам." Думите ти ме върнаха към реалността. Приближих се и те прегърнах. Преглътнах сълзите си и хилядите въпроси, които напираха в мен. А ти преглътна всички обяснения, които искаше да ми дадеш, всички обещания, които умът ти беше репетирал да изкаже, всички сълзи по неизживяното. Не помня колко стояхме така, впили душите си една в друга и влели сърцата си в едно, под жарещите слънчеви лъчи и сред миризмата на втвърдяващ се асфалт. Не помня друго от това лято. Ще кажете, че съм подтиснала спомените. Сигурно. Или пък просто този е толкова голям, че другите са маловажни. Знам ли. Не знам... Знам, обаче, че ти замина. И повече не се видяхме. Освен в сънищата си. Поне в моите.
Крясъкът на гларус, неусетно кацнал на парапета на терасата до мен съвпадна с реплика, която не чух. Върнах се с въздишка. И помолих да повтори. "Ще напълня и фугите и до два часа си тръгвам. Ако искаш се разходи или иди на топло някъде, че измръзна на тоз балкон. Няма страшно - няма да го даваме за подпалки. Ще го бъде. Споко! А, и донеси едно кафе като идваш да се разплатим. Така де, да почерпиш за хубавата работа." Тръгнах и в главата ми с усмивка беше само "Ще го бъде."
17 февруари 2018г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар