Свят...

Посветено на всички дъщери

И Господ да те пази, дъще моя,
От бурите на този свят човешки,
незнаещ ни посока, ни причина,
за своя мъничък живот назаем.

Пазар е сякаш нашето присъствие.
Душа-назаем, казват, носим...
Не вярвам в тез брътвежи на земляните -
аз искам вечността да опозная.

Нима не е в това и смисълът,
на всичките ни часове Живот?
На фона на Безкрая като мравки сме,
вървящи сред един огромен свят.

Все Истината търсим сред лъжите,
но не като игла в купа сено,
а като в карта на небето нощем,
обсипана с безрой мечти.

И всяка свети и ти казва "Тук съм",
но твоята една е... и това е.
Не, няма повече от миг между тях горе,
а долу е безкрайно разстояние.

И да, объркани са мислите човешки,
все питащи дали и ние светим?
Защото Свят ли е светът ни, Господи,
И Свято нещо има ли между ни?

И нека Бог те пази, дъще моя,
От бурите на този Свят човешки.
Защото зима е навън и студ владее,
но... нека... във душата ти е песен.

25/12/2019, град Варна

Ситония

Пясък, слънце и трева
и навсякъде вода.
Ивица като шезлонг -
ситен рачешки заслон.

Пълен там светът е с чудеса,
пълен с радости и красота.
А усмивките не слизат от лицата,
Сияят ярко като звезди в небесата.

Всяка мисъл там е откровение,
всяко действие - едно спасение
от сивото и натежало ежедневие
на вечно бързащо човешко притеснение.

Силен поривът е за уединение
И не самота, а блажено удовлетворение
носи досегът с тази красота,
рисувана от Божествена ръка.

Пясък, слънце и трева
и навсякъде вода.
Рай това е за света...

22/12/2019, гр. Варна

Бос

Вървеше и пееше
Песента на душата си.
Смело пристъпваше,
всеки се чудеше...

Вървеше и пееше
Песента на сърцето си,
Силно, уверено,
всеки се вслушваше.

Вървеше и пееше
Песента на телата ни -
това го разбирахме,
всеки се включваше.

Пееше, пееше, пееше...
песните другиму!
Всеки откликваше -
всички му пляскаха.

Вървеше и пееше
Песента на телата ни -
това му бе чуждо,
себе си търсеше.

Вървеше и пееше
Песента на сърцето си.
Усещаше устрема -
все по-близко, по-топло.

Вървеше и пееше
Песента на душата си.
Себе си беше
Гол, Бос и Истински...

19/12/2019, град Варна

Раздялата

Раздялата е опитност човешка.

Раздялата невинаги е смърт.

Раздялата на ценности е тежка.

Раздялата... Тя винаги е път...

И няма нищо след раздялата освен сълзи,

Сълзи и спомени за други, по-различни дни,

Протягащи ръце за още сила,

Към връзката, останала безсилна.

Раздялата е опитност житейска.

Раздялата - тя винаги е път.

Раздялата, каквато и да е, е тежка.

Раздялата, тя винаги е смърт!

9.12.2019, град Варна

Майчина прегръдка

Не можеше да заспи. Отново не можеше да заспи...

Откакто пристигна, го преследваше безсъние. Ден, два, седмица, месец... Пет месеца вече. А си мислеше, че лесно ще се адаптира. На хубавото бързо се свиква, казват. А тук беше хубаво - чисто, спокойно, усмихнати хора, храната я биваше, работа имаше. Ама... не можеше да спи. Колкото и уморен да легнеше, след час се ококорваше и дотам. Четене, филми, музика, бял шум... Какво ли не опита - полза никаква. Спеше единствено в автобуса. Добре, че работеше чак в другия край на града. Около час преди работа, около час след и един час нощем - това беше.

Беше чакал с вълнение този момент - полета към дома. Да, искаше да види близките си, но най-голямо нетърпение му носеше очакването, че ще проспи пътуването. Да, ама не - пътуваше, но сън - никакъв. Ами ако беше изчерпал запаса си от сън по време на път... Как щеше да оцелее...

Посрещането на родителите му го изкара от тревогата. Прибраха се, хапнаха, поговориха. Всичко беше, както си му е редът. Само не посмя да им каже защо е толкова отпаднал... Така или иначе, скоро щяха да разберат - като го чуят как прави всичко друго, но не и да спи.

Майка му го извика в стаята му - беше оправила леглото. "Сигурно си уморен. Лягай, майче." Той седна, готов да й разкаже, но тя безмълвно го прегърна, като се изгуби в големия мъж, в който се беше превърнал синът й. Когато се отдръпна, Павел вече спеше...

Прошка

Наскоро си искахме прошка. Къде формално, къде официално, къде следвайки традицията... И къде я търсихме тази прошка? В сърцата? В умовете? Знам ли... Където...
Мислех си в дните след това как точно я искаме тази прошка. И как изписваме постове дълги, колкото кратък разказ, защо няма да поискаме. Философстваме над смисъла на празника, произхода и намесваме даже и Бог в човешките ни постъпки като оправдание за нашите решения. Няма да оспорвам ничие право да поиска или да не поиска, да даде или да не даде прошка. Ваша работа...
Друго обаче искам да попитам. И най-вече себе си. Благодарност дали даваме? Ама истинска, от сърце, дори и там, от където ни изглежда, че по-скоро прошка трябва да ни искат....
Имаме приятелство с някого. Вървим заедно, минаваме през трудности и беди, веселим се и споделяме радостта. И изведнъж, съвсем в реда на нещата, защото вечно нещо сред нас човеците няма, пътищата се разделят, всеки тръгва нанякъде и вече не сме рамо до рамо. Колко е лесно да оплюем другия, чувствайки се изоставени и сами. Лесно е. Много. И колко трудно намираме в себе си заряд да благодарим за пътя, уроците и любовта. Трудно е. Много.
И с връзките е така. Разделят се хората - понякога е много грозно и тежко. Отбягват се. Не си говорят вече. А дори и да се срещнат след това, минават на другия тротоар - и пряко, и метафорично. А са делели не само легло, а и мисли, чувства и мечти...
И с работата в така - даваш труд, получаваш заплата, удовлетворение, колектив. Тръгваш си или те тръгват... Място остава само за лошото, което си срещнал.
А за хубавото къде има място? Изгонваме хубавото от мислите, чувствата и душата си и се чудим защо сме тъжни, нещастни и болни. Как иначе, като пазим спомените за трудното, лошото и нередното. И разказваме ли, разказваме, даже с гордост през като сме минали. А забравяме, че сме го минали и това заслужава радост!
Вярно е, нито един велик роман не се е родил от щастие, така казват. Всички големи и вечни произведения на изкуството са от мъката, болката и страданието, така вярваме, че е. Но някъде там, когато са се раждали тези шедьоври, аз пък вярвам, в сърцата на творците им е имало благодарност, дори и да е била само към таланта им...

Дяконе

Пишем за тебе, Дяконе. Пишем, изписваме страници, венци поставяме и глави свеждаме. В твоя памет, Дяконе! И в твое име мъдри слова казваме. И това все на две дати в годината. И после бързаме през бързооборотния си живот, в забързното си ежедневие, с бързо подменящите се стоки, връзки и чувства. Имаме средства и начини безброй да подменим ценното, набързо да забравим смисленото и с гордост, даже, да продължим напред. Но душата е бавна, ти знаеш, Дяконе. Сърцето има ритъм и не можеш да го забързаш току-така. А тях не можем да излъжем, нали? Колкото и да бягаме напред, а всъщност от себе си, от Истината не можем да избягаме. И накрая, пак пред себе си се изправяме и се поглеждаме без маска и грим и се виждаме истински. И боли! Точно както боли, когато се изправим пред паметника твой и бронзовите очи на бюста ти ни погледнат право в сърцето и ни видиш такива каквито сме - изплашени деца на един народ, осиротял и жаден за ценности, Дяконе, един народ, който пред тебе и делото ти свежда глава и забавя крачка и се моли, моли се, въпреки всичко, да си остане Твоят народ и да бъде в сърцето Ти, както ти си в нашите, Василе. Завинаги!!!

Никога не си била по-хубава...

"Помниш ли. Преди 2 години на този ден минах да се видим. Беше толкова хубава среща..."

"Помня. Как да не помня! Никога не си била по-хубава!

Очите ти.. Очите ти сияеха така, както никога до тогава, а се знаем от 20 години. Очите ти... Светещи, пълни с любов, приемане и топлина. Твоите очи. Те. Същите като преди. Същите като днес. Но и с още нещо.

Усмивката ти... Да, усмивката ти - твоята усмивка, ясна, широка, озаряваща. Усмивката ти, пълна със смях - гърлен, дълбок, достигащ до всяка клетка на тялото и заразяващ с нова гледна точка. Усмивката ти - твоята усмивка. Същата като преди. Същата като днес. Но и с още нещо.

Споделянето, идващо от най-чистите дебри на душата ти. Едно такова... ами, обикновено, просто, ясно, с онази дълбочина, на която си способна само ти. Без преструвки, без заобикалки. Понякога деликатно, понякога грубо, но винаги истинско, неподправено, достигащо до сълзите ми. До онези части в мен, които се нуждаят от силата ти. Точно както ти можеш да ми покажеш слабостта си.

Като тогава, когато преди 4 години за първи път влезе в новия ми дом, погледна ме право в очите... не, право в душата ме погледна. И нямахме нужда от думи и обяснения, а просто си позволихме да поплачем... Хшанати за ръце. За това, че сме останали, че се виждаме след личния ужас, който преживяхме. Две съдбовни, коренно различни преживявания, но еднакво опасни. Две преживявания, които ни промениха изцяло, които ни разрушиха на парчета и ни сринаха тялом. Очакваха от нас да се сринем и духом, но ние с теб знаем най-добре, че духът е силен. Толкова силен, че само след като срещнем погледите си, можем да си позволим да плачем без думи, в тъмния коридор, боси, оголени, себе си. Да плачен от мъка... и от благодарност... че сме живи.

И пак там, в този тъмен коридор, 2 години и малко по-късно, да те видя така красива, така себе си, така жива. Ти, ти самата. Но и с още нещо. С още някой. С този, който се роди на другия ден. И всеки ден дава смисъл на живота ти.

Винаги помни, мое мило момиче, никога не си била по-хубава!"