Пишем за тебе, Дяконе. Пишем, изписваме страници, венци поставяме и глави свеждаме. В твоя памет, Дяконе! И в твое име мъдри слова казваме. И това все на две дати в годината. И после бързаме през бързооборотния си живот, в забързното си ежедневие, с бързо подменящите се стоки, връзки и чувства. Имаме средства и начини безброй да подменим ценното, набързо да забравим смисленото и с гордост, даже, да продължим напред. Но душата е бавна, ти знаеш, Дяконе. Сърцето има ритъм и не можеш да го забързаш току-така. А тях не можем да излъжем, нали? Колкото и да бягаме напред, а всъщност от себе си, от Истината не можем да избягаме. И накрая, пак пред себе си се изправяме и се поглеждаме без маска и грим и се виждаме истински. И боли! Точно както боли, когато се изправим пред паметника твой и бронзовите очи на бюста ти ни погледнат право в сърцето и ни видиш такива каквито сме - изплашени деца на един народ, осиротял и жаден за ценности, Дяконе, един народ, който пред тебе и делото ти свежда глава и забавя крачка и се моли, моли се, въпреки всичко, да си остане Твоят народ и да бъде в сърцето Ти, както ти си в нашите, Василе. Завинаги!!!
