петък, март 29, 2019

Прошка

Наскоро си искахме прошка. Къде формално, къде официално, къде следвайки традицията... И къде я търсихме тази прошка? В сърцата? В умовете? Знам ли... Където...
Мислех си в дните след това как точно я искаме тази прошка. И как изписваме постове дълги, колкото кратък разказ, защо няма да поискаме. Философстваме над смисъла на празника, произхода и намесваме даже и Бог в човешките ни постъпки като оправдание за нашите решения. Няма да оспорвам ничие право да поиска или да не поиска, да даде или да не даде прошка. Ваша работа...
Друго обаче искам да попитам. И най-вече себе си. Благодарност дали даваме? Ама истинска, от сърце, дори и там, от където ни изглежда, че по-скоро прошка трябва да ни искат....
Имаме приятелство с някого. Вървим заедно, минаваме през трудности и беди, веселим се и споделяме радостта. И изведнъж, съвсем в реда на нещата, защото вечно нещо сред нас човеците няма, пътищата се разделят, всеки тръгва нанякъде и вече не сме рамо до рамо. Колко е лесно да оплюем другия, чувствайки се изоставени и сами. Лесно е. Много. И колко трудно намираме в себе си заряд да благодарим за пътя, уроците и любовта. Трудно е. Много.
И с връзките е така. Разделят се хората - понякога е много грозно и тежко. Отбягват се. Не си говорят вече. А дори и да се срещнат след това, минават на другия тротоар - и пряко, и метафорично. А са делели не само легло, а и мисли, чувства и мечти...
И с работата в така - даваш труд, получаваш заплата, удовлетворение, колектив. Тръгваш си или те тръгват... Място остава само за лошото, което си срещнал.
А за хубавото къде има място? Изгонваме хубавото от мислите, чувствата и душата си и се чудим защо сме тъжни, нещастни и болни. Как иначе, като пазим спомените за трудното, лошото и нередното. И разказваме ли, разказваме, даже с гордост през като сме минали. А забравяме, че сме го минали и това заслужава радост!
Вярно е, нито един велик роман не се е родил от щастие, така казват. Всички големи и вечни произведения на изкуството са от мъката, болката и страданието, така вярваме, че е. Но някъде там, когато са се раждали тези шедьоври, аз пък вярвам, в сърцата на творците им е имало благодарност, дори и да е била само към таланта им...