Дойде. И седна в скута ми. Видях очите й - зарята още беше в тях. Гледаше ме. Очакваща. Искаше желанията ми. Всичките. А аз все още гледах назад. Към Старата.
Имахме връзка с нея. Страстна. Бурна. Ежедневна. Всяка сутрин се събуждах преди изгрева и я гледах. Как се протяга. Как отмества завивката на нощта. Как разцъфтява. Как започва деня. А тя! Тя не беше само моя. Нямах и право да я искам само за себе си. С всеки друг тя имаше своето. Не мислех за тях. Опитвах се да не ревнувам. Понякога го правех. Болеше ме. Когато не я уважаваха. Когато я хулеха. И я виждах... със сълзи в очите от другата страна на прозореца, с гняв в свитите юмруци на Времето, с болка, изписана по красивото й лице...
О, аз всеки ден я обожавах. Дори в трудностите. Не исках нищо от нея - оставях се на мъдростта й. Не изисквах сбъдвания - знаех, ще тя ще ми даде, каквото ми е нужно, когато ми е важно, както ми е редно. Защото може да погледне директно в сърцето ми. И тя го правеше - разбираше всичко. Без да пита, без да досажда, без да иска. Защото бе видяла много. Защото бе по-мъдра от дребните човешки страсти, от ежедневните хорски съмнения, от вечния тътен на Човеците.
Обърнах се към Новата. Тя все още ме гледаше с очакване. Но не можех. Просто сърце не ми даваше. Вече не ставаше така. В моя свят. Нямаше как да превърна стойностното, дълбокото, житейското в бързооборотна връзка с бързооборотни желания и бързооборотни сбъдвания. Нямаше как да променя начина, по който я виждах и да вляза в режим за бързо хранене, в който, като на сервитьорка в минижуп, да поръчам избраното от еднолистното меню и да очаквам претоплените в микровълнова полуфабрикати, преструвайки се, че са гурме. Животът не е супермаркет, в който да напълним количките си и да си вярваме, че "сбъдваме" съкровенията си. Не става така... за мен... вече...
Погледнах я. Погалих я. Благодарих й, че вече шести ден ме чака да завъртя глава и да погледна в очите й. Обещах й, че ние с нея ще имаме една различна връзка. Че ще я уважавам, обичам и закрилям като скъп дар, който Животът ми е дал. Че тя за мен е ценна, дълбока и благословена и няма да искам, изисквам и настоявам. А ще вървим заедно, аз - малката, Тя - Голямата, и ще растем заедно, сбъдвайки заедно, градейки заедно това, което само честната връзка може да създаде. Защото ти, 2018, го заслужаваш! Точно както сестра ти - 2017, преди теб! Да бъде!
6 януари 2018г.
Варна
Имахме връзка с нея. Страстна. Бурна. Ежедневна. Всяка сутрин се събуждах преди изгрева и я гледах. Как се протяга. Как отмества завивката на нощта. Как разцъфтява. Как започва деня. А тя! Тя не беше само моя. Нямах и право да я искам само за себе си. С всеки друг тя имаше своето. Не мислех за тях. Опитвах се да не ревнувам. Понякога го правех. Болеше ме. Когато не я уважаваха. Когато я хулеха. И я виждах... със сълзи в очите от другата страна на прозореца, с гняв в свитите юмруци на Времето, с болка, изписана по красивото й лице...
О, аз всеки ден я обожавах. Дори в трудностите. Не исках нищо от нея - оставях се на мъдростта й. Не изисквах сбъдвания - знаех, ще тя ще ми даде, каквото ми е нужно, когато ми е важно, както ми е редно. Защото може да погледне директно в сърцето ми. И тя го правеше - разбираше всичко. Без да пита, без да досажда, без да иска. Защото бе видяла много. Защото бе по-мъдра от дребните човешки страсти, от ежедневните хорски съмнения, от вечния тътен на Човеците.
Обърнах се към Новата. Тя все още ме гледаше с очакване. Но не можех. Просто сърце не ми даваше. Вече не ставаше така. В моя свят. Нямаше как да превърна стойностното, дълбокото, житейското в бързооборотна връзка с бързооборотни желания и бързооборотни сбъдвания. Нямаше как да променя начина, по който я виждах и да вляза в режим за бързо хранене, в който, като на сервитьорка в минижуп, да поръчам избраното от еднолистното меню и да очаквам претоплените в микровълнова полуфабрикати, преструвайки се, че са гурме. Животът не е супермаркет, в който да напълним количките си и да си вярваме, че "сбъдваме" съкровенията си. Не става така... за мен... вече...
Погледнах я. Погалих я. Благодарих й, че вече шести ден ме чака да завъртя глава и да погледна в очите й. Обещах й, че ние с нея ще имаме една различна връзка. Че ще я уважавам, обичам и закрилям като скъп дар, който Животът ми е дал. Че тя за мен е ценна, дълбока и благословена и няма да искам, изисквам и настоявам. А ще вървим заедно, аз - малката, Тя - Голямата, и ще растем заедно, сбъдвайки заедно, градейки заедно това, което само честната връзка може да създаде. Защото ти, 2018, го заслужаваш! Точно както сестра ти - 2017, преди теб! Да бъде!
6 януари 2018г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар