Дойде в съня й. Пресрещна я на входа на третия магазин, в който се отбиваше. Този за млечни продукти от близка ферма. Дори и насън пазаруваше с внимание към произхода. Хвана я за ръка и я изведе навън. Излязоха на улицата, сред колите, а светлините от фаровете им ги накараха да замижат с очи. Отвориха ги само след миг и вече не бяха в града, насред улицата, привечер, с торби в ръка, забързани мисли, учестено дишане... Бяха в природата, насред гора, посред нощ, хванати за ръце, спокойни, живи... Завъртяха се в кръг, отпуснати назад, здраво стискайки дланите на другия... Като деца...
От край време обичаше да се върти. В кръг. Въртеше се все по-бързо и по-бързо. Докато светът станеше еднообразен неясен облик на реалността, в който нямаше горе-долу, ляво-дясно, хубаво-грозно, вярно-грешно... В който имаше само и единствено усещане за живот. Живот, изпълващ всеки мускул, всяка клетка, всяко вдишване. Тогава, като малко момиче, тя не си и даваше сметка за това. За нея беше просто върховно удоволствие да се върти и върти и върти, докато тупне на пода и легне, загледана с нежна усмивка към неспиращия таван, изчаквайки да се завърне. Там, в реалността, от която неосъзнато бягаше, незнайно накъде...
После намери още някой, който обичаше да се върти. Така две деца се хващаха под ръка, пееха "Бели пеперуди..." и се въртяха, въртяха, въртяха. Даже и не разбираха колко много има в това въртене под ръка - доверие, смелост, истина. Онази истина за края и намирането на "дружка"... Те бяха просто деца, които обичаха да се въртят. И после, когато скоростта не беше достатъчна, с цялото доверие на своите огромни сърца, се хващаха за ръце, отпускаха се назад, знаейки, че могат да разчитат едно на друго, незамисляйки се, че другият може да те изпусне, да паднеш, да се нараниш, че е нужно да имаш предпазен колан, да си сложиш наколенки... но не на коленете... а на сърцето... Не се и замисляха, че има нужда да се пазят. Просто се въртяха, въртяха, въртяха. Докато тупнат на пода и легнат, загледани с нежни усмивки към неспиращия таван, изчаквайки да се завърнат. Там, в реалността...
Времето на детството отмина. Отмина времето на спонтанното желание за въртене. Започна времето на избраното бързане. Ето и днес, задача след задача... до късно през нощта, когато заспа в мига, в който докосна леглото. Но бързането не закъсня - намери я и в съня й. Докато не се появиха дланите, които да я отведат отвъд.
После намери още някой, който обичаше да се върти. Така две деца се хващаха под ръка, пееха "Бели пеперуди..." и се въртяха, въртяха, въртяха. Даже и не разбираха колко много има в това въртене под ръка - доверие, смелост, истина. Онази истина за края и намирането на "дружка"... Те бяха просто деца, които обичаха да се въртят. И после, когато скоростта не беше достатъчна, с цялото доверие на своите огромни сърца, се хващаха за ръце, отпускаха се назад, знаейки, че могат да разчитат едно на друго, незамисляйки се, че другият може да те изпусне, да паднеш, да се нараниш, че е нужно да имаш предпазен колан, да си сложиш наколенки... но не на коленете... а на сърцето... Не се и замисляха, че има нужда да се пазят. Просто се въртяха, въртяха, въртяха. Докато тупнат на пода и легнат, загледани с нежни усмивки към неспиращия таван, изчаквайки да се завърнат. Там, в реалността...
Времето на детството отмина. Отмина времето на спонтанното желание за въртене. Започна времето на избраното бързане. Ето и днес, задача след задача... до късно през нощта, когато заспа в мига, в който докосна леглото. Но бързането не закъсня - намери я и в съня й. Докато не се появиха дланите, които да я отведат отвъд.
Въртяха се, въртяха се, въртяха се... Насред гората. В нощта. Докато светът не се размаза. Звездите вече не бяха малки светещи точки на черното нощно небе, а спирала от светлина насред тъмно синьо платно. Над тях. Високо над тях.
И те започнаха да се издигат към него. В началото бавно, после все по-бързо и по-бързо. Тя не усещаше тялото си. Единствено силата, която я теглеше нагоре. И дланите си, хванали здраво ръцете на другия. Не виждаше лицето. Не знаеше кой е. Само усмивката - топла, леко иронична, толкова позната.
Издигаха се все по-нависоко и по- нависоко...когато ги видя. Група светещи фигури, в кръг от светлина. Някой статично изправени и приглушени. Други трептящи и ярки. Позна ги. Не с ума. С душата си ги позна. И се почувства толкова силно у дома.
Зави й се свят. Опита се да запази ясен образа пред себе си. Изпусна дланите. Започна да се спуска надолу с бясна скорост и тупна на земята. Загледа се нагоре и я видя - усмивката, толкова познатата усмивка... Там, при тях, сред светлина.
Нора не знаеше да се радва или не, като отвори очи. Все още светът се въртеше, светлите образи там горе бяха пред очите й, заедно с тъмната утрин през прозореца й. Погледна телефона, за да провери часа. Имаше съобщение. "Обади се. Имам лоши новини за Рада." Рада - нейната приятелка от детинство, с която толкова пъти бяха играли на "Бели пеперуди".
3 декември 2018г.
Варна
Няма коментари:
Публикуване на коментар