Звънеше се. Силно и продължително. Беше загубила представа за време и място - шумът я изваждаше от много дълбок сън. Беше сънувала нещо хубаво. Беше развълнувана. Искаше да се сети, да задържи спомена, да остане още малко в съня. Проклет звънец. Ох, да, сети се.
Американецът. Така го наричаше сега. В мислите си. Защото нямаше с кого да говори за него, с кого да сподели чуденията си, колебанията си, тревогите си. Как да разказваш на някого за някой друг, когото не си виждал от години и когото срещаш само в сънищата си. Той живееше там, в ума й, в онзи ден, в който се срещнаха напълно случайно след 10 години раздяла.
Беше лято. Тя вечеряше с мъжа си в заведение край плажа. Вече повече от месец подозираше, че й изневерява. Не я поглеждаше в очите, не отвръщаше на шегите й, не я докосваше. Липсваше физически, липсваше и емоционално. Сърцето му беше другаде. Тя знаеше, че краят наближава с категоричността на връхлитаща брега вълна. Все още правеше някакви безуспешни опити да го привлече обратно, но всичко свършваше със сълзи в банята. Нейните сълзи, неговата баня.
Тя беше просто една частица от неговия толкова пълен с хора живот - роднини, приятели, по-далечни роднини, познати, колеги, още по-далечни познати, хората от ресторанта, който обожаваше, баристите от кафенето, в което ходеше всяка вечер... Така де, тя беше една малка част, а й се искаше да е светът за него. Точно както той е за нея. Но в последния месец осъзна силата на поговорката "Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш." Не можеше да му даде насила любовта си. Не можеше и да му я вземе насила. Тъжно беше.
Тъжно чоплеше пресния сафрид и бавно отпиваше от студения си чай от лимонена трева и лайм, когато усети нечий поглед върху си и някак отдалеч чу най-нежното "Джени", което някога беше чувала. Второто "Джени" дойде по-силно, по-развълнувано, почти невярващо. Само един човек я наричаше така. Не усети как стана от масата, как се втурна напред към вратата и как увисна на врата на своя стар другар. Целунаха се по бузите и останаха в прегръдка една идея повече, отколкото позволяваше приличието за една женена жена да е в ръцете на чужд мъж, който не й е пряк роднина. Не можеше да повярва. Вече не вярваше, че някога ще го види отново. Беше си забранила да мисли за него, да го сънува дори. Нямаше смисъл. Беше заминал, обади се веднъж и после просто потъна. Първо му беше ядосана, после бясна, накрая се опита да го разбере. А след това се влюби, ожени се и всичко тръгна в своята си посока. Вярваше, че всеки е по пътя си. Правилният път.
Разбраха се да се видят на другия ден, да наваксат. Когато се приготвяше за следобедното кафе, мъжът й срещна погледа й в огледалото. Задържаха очите си, вгледани едни в други. Усети старата тръпка. Така й се прииска да може да остане. Той да поиска тя да остане. Да бъдат заедно. Да бъдат...
Чу го да й казва почти недоловимо "Хубава си. Ще ми завиди. Той още е влюбен в теб." Не разбираше от къде дойде това. Никога не беше разказвала за Американеца. Нямаше нужда. За нея всичко беше приключило още в деня преди завършването на гимназията. Тогава все още беше просто Васко или понякога, когато бяха съвсем сами - Васе. Бяха винаги заедно. Живееха на 2 минути един от друг - тръгваха заедно за училище, заедно тичаха за автобуса, заедно минаваха през Морската на връщане, заедно изтърсваха пясъка от маратонките след като се бяха мотали по тъмния бряг след училище, заедно се прибираха. В началото не я изпращаше, после започна да подминава дома си и да вървят заедно още малко, уж да си довършат спора. Винаги влизаха в дебати за някоя трудна математическа задача, експеримент по химия или анализ на физичен закон. Все се мъчеха да намерят Истината и все се смееха за детински неща. Винаги преминаваше много бързо покрай блока си и само с периферия хвърляше едно око към балкона на втория етаж - сякаш едновременно искаше и не искаше да го видят с нея. Тя усещаше притеснението му, но не от това, че са заедно, а от това, че все са заедно, а не са...
Тя не бързаше. Хубаво й беше да са приятели, да се шегуват непринудено и да няма напрежението на усложнените отношения. Харесваше го, както момичетата на тази възраст харесват момчетата. Понякога й се искаше да са по-близки. Да може да го докосне по бузата с опакото на ръката си, да го целуне по врата, да се загуби в ръцете му. Нищо повече. Само една малка близост. Понякога се плашеше, че ще загуби приятел, с когото имаше толкова много.
Завършването наближаваше и те си бяха все по-близки. Приближаваше и неговото заминаване за САЩ. Не говореха за това. Знаеха, че няма да се видят повече, след като той замине. Не искаха да влизат в излишни разговори, които ще доведат до празни обещания, напразни надежди и тъга. Тя не очакваше покана за бала - беше някак ясно, че ще бъде неговата дама. Влезе в класната стая и го чу да кани тяхна съученичка - момиче, което също щеше да заминава за Щатите. Сърцето й се разцепи на две. Не можеше да повярва. Ако беше влюбен в нея, щеше да разбере. Това, че търсеше дружка за отвъд Океана - това не го прие. Замяната. Болеше, когато я заменяха. Не можеше да го погледне. Той нея също. Приключиха. Завинаги.
Или поне така си мислеше тя. Цяло лято му беше сърдита. Той я потърси ден преди да лети. Видяха се. Седяха на пейката в градинката срещу блока й и не знаеха какво да си кажат. Тя започваше някакви изречения и стигаше до втората дума. Той мълчеше. Изведнъж той хвана ръката й. И тя го видя истински. Малкото русо момче, в което се беше влюбила преди 6 години - още когато беше Математикът от съседния клас, с когото започнаха да се срещат по състезания като седмокласници, още преди да се окажат в една гимназия, в един клас, на един чин. Осъзна, че през цялото това време го беше обичала. По детски, по момичешки, по младежки. Няма значения как. Беше го обичала. Погледна го. Не беше честно да казва каквото и да било. Не беше редно да прави каквото и да било. Той беше избрал. Заминаваше. Приближи се едва доловимо до него, подпря глава на рамото му. И тихо каза: "Моля те, направи така, че да си щастлив. Моля те!" Усети сълзите в гласа му. "Обещавам". Останаха така, докато се стъмни. Не казаха повече нищо. Нямаше нужда. Станаха и ръка в ръка стигнаха до дома й. Не се прегърнаха. Просто застанаха един срещу друг и се гледаха. Дълго. Със сдържани сълзи, неизказани думи, разминало се бъдеще.
Стоеше в кафенето и чакаше. Чакаше да възвърне силите си. Бяха говорили дълго, бяха се смели, както едно време. Беше видяла и малкото момче със срамежливата усмивка, и юношата, когото познаваше толкова добре, и мъжа, в който се беше превърнал. Мъжът, който изведнъж, насред разговора за работното си ежедневие, беше изтърсил, че ще се жени, за американска с азиатски произход, маркетинг специалист в известна банка, много красива. Поздрави го. Сърце не й даде да му каже, че тя беше започнала да си стяга багажа и да се изнесе от брака, в който нямаше вече любов. Пожела му да са щастливи и да запазят обичта си. Знаеше, че след толкова години не може да иска нищо. Но имаше нужда да остане сама за малко. Всички спомени я бяха връхлетели като летен дъжд, когато го видя предния ден. Постоя, събра се, прибра се, стегна и последните куфари, извика едно такси и се изнесе.
Откакто остана сама със себе си - вече половин година, го сънуваше все по-често. Всеки път спомените я връхлитаха и цял ден не можеше да се отърси. И тримата бяха там - и Математикът, и Васо, и Американецът, в някаква опустошителна комбинация от минало, емоции, нереалност. В такива дни обикновено оставаше у дома и се грижеше за цветята, печеше сладкиши, месеше хляб. Опитваше се да се събере и да насочи погледа си напред.
Звънецът продължаваше да звъни. Измъкна се от леглото дезориентирана, сънена и леко ядосана. Вече не на звънеца, на себе си, че отново го беше сънувала. Отключи без да пита кой звъни. Не очакваше неприятности в 6:30 сутринта. Сигурно беше някой съсед с типична молба да му гледа кучето, котката или рибите, докато е в командировка. Отвори със замах и за малко да падне. Той беше там, на вратата, с куфар, без халка и срамежлива усмивка. "Аз, исках да те видя. Исках да дойда по-бързо, но трябваше да уредя доста неща. Прибирам се. В България. При теб. Ако ме искаш..." Сега вече беше на място да се изгуби в ръцете му.
30/03/2019 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар