Синьо

"Влюбен съм във Вас. Може ли да Ви говоря на "ти"? Вярвам, че няма да имате нищо против. Благодаря!

Днес осъзнах, че съм се влюбил в теб в мига, в който се запознахме. Нежността и красотата ти, мекото ти излъчване и усещането, което имах, че си като изгубено дете, ме завладяха по начин, който не мога да опиша с думи. Ще опитам...

Влюбих се в теб, както синьото на небето е влюбено в морето и му дава цвета си, защото не може да си представи да не са заедно в нещо. Не могат да се докоснат - толкова са различни. Небето е дом на птиците, самолетите, мечтите. А морето... Морето е дом на рибите, корабите и бляновете. Няма как да са заедно, защото формата, материята и мястото им са различни. Но мисията им, о, тя е еднаква, близка, че чак не е за вярване. Толкова много имат заедно и толкова малко общо... Няма как. Така е. Но това не пречи на любовта им. На синята им любов.

Помниш ли, точно ти наскоро ми разказа как допреди 2 века цветът на синьото не е съществувал. Нямало е дума "синьо", хората не са различавали синьото като отделен цвят, всичко, що сега виждаме като синьо, е било определяно като нещо друго. Небето било сиво, бяло, черно... Морето - зелено, изумрудено, кърваво, дори. Още когато те слушах, се ядосах вътрешно на тези невежи. Възмутих се и ми се искаше да изляза. Сега знам защо - защото не съм искал да повярвам, че небето и морето не са били заедно. Не са били в синьото. Как може? Как?

Когато обичаш някого толкова силно, искаш да си с него. Да се докосвате, да се усещате, да се вдишвате. Солено е морето, солена ще да е и потта ти след насладата ни. Вятърът роши вълните, точно както аз бих разрошил косите ти. Нежно е докосването на водата, както нежно бих усещал пръстите ти по кожата си. Виждаш ли, ние с теб сме като тях - толкова заедно.

И толкова отделно...

Точно като тях никога няма да можем да сме заедно. Колкото и да ми се иска да те имам, само за себе си, знам, че е невъзможно. Винаги ще ревнувам от всички онези летовници, които ще потапят с наслада полу-голите си тела в теб, ще се надпреварват в смешни състезания по плуване, ще плискат безценното ти съдържание, ще гонят рибите, ще скачат и пръскат вода наоколо, ще се боричкат, смеят и флиртуват един с друг, никой от тях незабелязващ, че теб те ИМА, че си там, много преди тях и ще си там много след тях. Винаги различна. Винаги себе си. А ти? И ти няма да можеш да ме докоснеш - ще поглеждаш със снизхождение към невъзможността ми да дойда по-близо, към безмълвието ми пред твоята красота, пред буреносния ми младежки нрав, който само понякога ще се показва и ще те залива с обвинения от дъжд, че ето - и аз имам вода в себе си и ти няма какво повече да ми дадеш. Но вътрешно и ще знам, че тази живителна течност съм я взел от теб. За малко.Че без теб съм сух и далечен.

Не знам защо ти пиша всичко това. Може би е заради дъжда навън и усещането ми, че небето плаче. Плаче за морето, с което никога няма да могат да се слеят... Може би е заради часовника, който отброява последните ми минути в твоя час, защото от утре започва лятото, а после и животът ми на възрастен. Може би е заради синята ти рокля и желанието ми да ти кажа колко си красива днес. Може би...

Твой ученик завинаги,

Сиел Бльо"

Беше объркана. Не знаеше какво да прави. Вече час четеше и препрочиташе това есе и не можеше да разбере дали не е някаква отчаяна закачка на някой от зевзеците, които се шегуваха с младостта и необвързаността й. Та тя имаше само с няколко години преднина в цифровото изражение на живота си пред някои от тях. Беше започнала училище на 6 и беше взела последните две години в университета за 1, така че реално техните 18 се различаваха от нейните 22 с почти нищо.

Но това нямаше знаение сега - трябваше да разбере от кого е или щеше да се побърка. Дори и да е шега, това есе заслужаваше внимание... Опита се да си спомни кой от учениците й посещаваше часовете по френски, за да измисли такъв псевдоним в подписа. Бяха повече от 1... След това реши да сравнява почерци от предни контролни -  нямаше как, всичко беше архивирано вече в кабинета на директора... Прегледа имената на предалите есета и установи, че повечето са анонимни - тези младежи пак бяха забравили да се подпишат. Всеки път поне една трета от тях постръпваха така несериозно...

Отчая се и реши да си блъска главата с това утре. Вече залязваше и беше време да си тръгва, ако не иска да търси после домакина, за да й отключи и да търпи дългите му тиради колко точно ще му е скучно през лятната ваканция.Така че облече сакото си, заключи кабинета по английски и бързо тръгна към смарт автомбила, останал самотен на малкия паркинг зад сградата.

"Небето е с особен нюанс на синьото тази вечер, някак смело и безразсъдно, не мислите ли?" - чу глас зад себе си.

Обърна се рязко и го видя - рижото момче с тръпчинка на брадичката и безкрайно дълбоките сини очи, което винаги седеше най-отзад.

"Така е." - друго не успя да му отвърне.

"Чудя се само дали морето би се съгласило да сподели с небето точно това синьо тази вечер?" - усмивката му прикриваше усещане за неловкост на ситуацията.

"Искаш ли да проверим. Брегът е близо." - му отговори тя, посочвайки колата.

16/03/2019