Поезията

Харесвам поезията. Харесвам да чета поезия и след това да говоря за нея. Рядко успявам, обаче. Обикновено срещам учудени погледи, неловко мълчание и дори снисходителна усмивка. Явно не съм подбирала добре моментите. Явно си има добри и лоши моменти да говори човек за поезия. Или пък моето отношение към нея е неподходящо. Аз я гледам като дар, като полет, като трепет. Чета стиховете и трептя отвътре. Не ми стига веднъж да прочета стихотворение. Чета го по два-три-четири пъти. Чета го наум, после на глас, после отново наум. Чета го, за да разбера автора, да го чуя, да почувствам в себе си как гори всяка дума. Затова харесвам и Поетите, защото те дават истинско звучене на стиховете в един свят, който не стига до поезията лесно.

А тя, вярвам, не е трудна. Оставяш се думите да те носят... и това е. Може би, не можем да се отпуснем достатъчно. Може би, не можем да си позволим да чувстваме с кожата си. Може би, забързаността ни е удобно оправдание да не се оставим една дума да ни обърне с хастара навън. Може би...

Написах първите си стихове като дете. Помня, че ги нахвърлих на лист, сгънах го и го дадох на майка ми да ги прочете. А тя взе листа и, без да каже нищо, го остави на лавицата пред книгите в библиотеката. "Мамо, не искаш ли да го прочетеш...?", гласът ми ме предаваше. "Поезия не се чете така между другото, не се чете между миенето на чинии и бърсането на прах. Поезията е специална. Чете се, когото можеш да й отделиш специално време. Само за нея." Листът остана там до края на деня, а вечерта, преди да си легна, го взех и го прибрах в подвързията на една тетрадка за училище. Реших, че не е толкова специален, че да трябва да се отделя специално време за него. След това пишех, но всичко оставеше в последните листи на тетрадките. Не се насилвах да пиша, никак даже. Думите сами почваха да играят на гоненица в ума ми. Или трябваше да ги запиша, или не ме оставяха на мира да свърша нищо друго. Имаше период, в който спирах, оставях ги да се подредят в стихове, да се излеят в ума ми и след това ги забравях. Ей така, нарочно, не ги записвах. Все едно исках да ги накажа за това, че са специални и искат специално време. Кой има такова време? Кой? Толкова много задачи. Толкова много. Но един ден разбрах. Разбрах ясно и отчетливо, че дори и когато ги оставя само в ума си, те пак са щастливи, защото излизат. Независимо дали са на листа или не, те са моите специални думи и дори и две минути само да остана с тях, те са моето специално време. Разбрах, че няма никакво значение дали някой ще ги чете или не. Дали ще стигнат до специалните мигове на някого - няма никакво значение, защото те вече са станали част от моето специално време. Разбарх какво е искала да каже майка ми. И й благодарих за този дар! И тогава, с цялото настървение, на което бях способна, изтичах до бюрото си, взех няколко химикалки и няколко тефтера и ги сложих на всяка полица у дома и във всяка чанта, с която излизах, за да не изпусна никога повече нито една специална дума, която реши да се появи на този свят изпод моята забързана ръка.