На В.

Липсва ми дружбата ни. Липсва ми. Знам, че това излияние може да те прогони още по-надалеч. Но искам да остана вярна... на себе си. Защото ако продължа да мълча, ще стана лъжлива, неистинска, друга. А ти не би ме разпознал като друго. Ти си моите устои. Все това повтаряше. Ти си моята мярка за реалност. Моята проверка на истинността. Как да продължавам да съм истинска, ако продължавам да мълча, а искам да крещя. Да ти крещя. Къде изчезна? Къде се изгуби? Къде си?... Кой си? Кой си ти? Кой си сега, когато говориш с мен. Блед, размазан опит за реалност, невъзможен да бъде описан, обрисуван, докоснат. Та аз не те чувам, не те усещам, не те виждам. Кой си ти? Кой си във всеки един ден от ежедневието си, в което симулираш нормалност. Норма. Норма... Чия? Твоята? Не вярвам! Не ти вярвам!!! Никога това съществуване не е било твоя цел, смисъл, верую. О да, тя любовта променя. Така е! Променя и развива, разгръща и добавя стойност към най-ценните ни, истински и дълбоко изконни ноти на музиката, на която танцува душата ни. Това, което ни променя до неузнаваемост, така че дори и ние самите да забравим кои сме - това не е любов, драги мой. Това е друго. И ти го знаеш. И тя го знае. Ама си играете. Играйте си. И вашата игра има поука. И резултат... Обеща ми, че ще бъдеш щастлив. Сега ми обещай, че ще разбереш какво всъщност е твоето щастие. Обещай ми! Даже, не! Не на мен! На себе си обещай. Отиди някъде в гората, която толкова много обичаш и когато си най-сам, със себе си останал, вземи и свали тази норма, в която си се облякъл и гол застани пред съвестта си и си дай дума, мъжка дума, човешка дума, че ще разбереш какво е твоето щастие!