Събуждам се. И съм сам. Съвсем сам насред пустошта. Ръцете ми - това не са моите ръце. По-силни, мургави и големи са. Нозете ми - и те не са моите. Римските сандали опасват яки загорели глезени и прасци. Къде е дрехата ми от лен? Какви са тези кожени одежди? Кой съм аз. Главата ме боли - от жегата, от всичките въпроси.
И тогава го виждам. Усещам присъствието му. Седнал е до мен и заедно гледаме надолу по склона. Растителността е изгоряла. Мирише на суша, на слама, на камък. А той седи и лицето му свети. Радва се на всичко около нас - и живо, и неживо. Очите му срещат моите. Думите са излишни. Говори в главата ми. "Клавий, защо не можеш да видиш Истината? Защо се спираш да навлезеш в Светлината? Защо не разбираш, че всичко е Любов? Клавий, Клавий..." Гласът се губи. Изведнъж той вече е високо на хълма и върви с гръб към мен. Тръгва си. А всъщност сякаш сега е дошъл. Вече е в мен по неопровержим начин. Във всяка негова стъпка виждам Пътя, и Истината, и Живота. Виждам как моето неразбиране не е страшно. Страшно е, ако не се опитам да разбера. Страшно е, ако не тръгна подире му, но не по стъпките му, а по постъпките му. Страшно е, ако забравя, че го познавам...
Защото ако забравя, че него познавам, значи съм забравил и себе си. Всичката онази вътрешна сила и Любов, които нося в сърцето си и управлявам с ума си. Всичката съзидателност, с която градя добруването си. Всичката благодарност, на която е способна душата ми...
Събуждам се. И пак съм сам. Съвсем сам насред снега. Кога съм заспал? Не зная. Ръцете ми - това не са моите ръце. По-космати, розови и големи са. Нозете ми - и те не са моите. Дебели кожени цървули върху вълнени чорапи. От къде знам тези думи?! Какво е това червено вълнено сукно около кръста ми... Кой съм аз? Главата ме боли - от студ, от объркване...
И тогава го виждам. Срещу ми - огромно бесило. И Той виси със страшна сила. Крещя. По-мощно от грозния грач на гарвана. Крещя. Крещя с все сила. Душата ми вика от болка и безсилие. Сърцето ми се пръска на парчета. Виси. Не мърда. А аз крещя "Исусе....". А чувам "Дяконе!!!" И пак в главата ми говори "Ако загубя, губя само себе си!" "Как себе си само! Как! Всички те губим! От онези много преди тебе, през нас - дето сме тук и за нас си всичко, та до онези, що идват след нас и не те знаят, но ще те помнят вовеки, Василе!!! Василе, друг като тебе няма да има. Няма да има, Василе..." Крещя и мира нямам.
Нямам мира, а в себе си знам колко е важно да приема. Да приема избора на душата на другия. Пътя, който е избрал да следва, защото така е важно за развитието, за смисъла му на тази Земя, този път. Да приема с Любов и благодарност, че сме се познали, че сме се видели в материята и сме си дали онази подкрепа, на която само Земната Истина е способна. Веднъж и завинаги...
И с вик отварям очи. Ръцете ми - моите, нозете ми - моите, дрехите - моите. Аз съм. Къде бях? Какво видях? А ти кой си, дето насреща седиш и кротко ми се усмихваш. Как светъл е погледът ти. И как с любов ме гледаш. Май искаш нещо да ми кажеш...
19 февруари 2019 г.
