Имало едно време едно объркано, малко, глуповичко момиченце, което се страхувало от водата.
Един ден всички други малки момиченца отишли на реката да плуват. Палечка отишла с тях, но усещала, че не може да стои изобщо наоколо. Насилила се, обаче, и влязла във водата. Попаднала във водовъртеж и целият свят вътре и вън се размазал.
Палечка се събудила в чудно красива реалност. Имало много зелена трева. Имало и вода - красиво езеро с водни лилии и чуден водопад, до който се стигало по каменни стълби във водата. Палечка се огледала и не можела да повярва на очите си. Толкова било хубаво!
Обаче, всъщност тя не искала това! Тя искала съвсем друго. Искала да е силна, да е въоръжена, да е голяма! А то - вода и трева! И на всичко отгоре вратата била заключена, ключът никъде не се виждал и някакво грозно животно спяло в дъното на картината.
Малката Палечка се блъскала насам-натам, крещяла, бучала, тръшкала. А язовецът така се изплашил! Та той бил там да я пази, да я съхрани, да я научи да е себе си. Той не разбирал какво искала тя! И започнал да ръмжи и да тича наоколо с ключа в уста, за да я уплаши и да я накара да стои мирна и да се радва!
Изведнъж Палечка толкова много се изморила, че просто седнала и заплакала. В този миг от някъде излязла нейната вътрешна майка и запяла песента за луната - най-женската песен от всички песни...
Земетресението спря, водата се успокои, Палечка стана малко по-голяма и сякаш всичко притихна. Тя отиде до язовеца, седна до него и му позволи да заспи, облегнат на нея. Тя тихичко му прошепна, че има нужда от време, но ще остане в прекрасната градина. "Благодаря ти, господин Бийвър..."
25/07/2012, град Варна
