Пожелавам...

Ами ако има и друга реалност... Какво щеше да се случи с мен, ако бях избрала друг път? Къде щях да бъда сега? Къде щеше да се озове душата ми и как щеше да се чувства, ако не бе тук и сега, а някъде другаде? През целия си живот преминавам през кръстопъти. Преди две години бях на кръстопът. Преди година пак! Ами ако тогава бях взела други решения, щях ли да бъда по-щастлива днес? Дали другото ми аз, поело по другия път, е по-щастливо сега? Дали щастието може да се измери или е момент на самоосъзнаване, в който попадам за части от секундата и вярвам, че съм това, което искам да бъда. Не мога да спра да си задавам тези въпроси. Не мога. Веднъж бях чула, че, когато човек е щастлив, не се пита дали е щастлив, а просто е. И го знае! Аз пък съм от онези хора, които поставят под съмнение всеки миг и го проверяват. Веднъж-два-три пъти... докато го развалят. А все ми се иска да не е така и да мога да обичам всеки миг. Да вярвам повече и по-малко да се страхувам. Защото аз се страхувам за бъдещето, за моето, неговото, нашето, за това какво и как и защо, и от миналото в образ на жена. Страхувам се от миналото, което не познавам, онова минало, в което, трябва да съм убедена, че всички онези, от тогава, са взели истинските за тях решения, без да мислят зло, а в търсене само на щастието. Чие щастие? Своето? Или моето? Неговото? Щастието за всеки човек е различно и егоистично. За да има щастливи, трябва да има и нещастливи. По това се различават хората най-много според мен - по това дали биха направили някого нещастлив в търсене на своето щастие или биха предпочели своето нещастие, с цел неразвалянето на нещо красиво, макар и чуждо. Коя съм аз? От кои съм? Кога и къде съм постъпвала и по единия и по другия начин? Защото знам, че в различни периоди съм била и ще бъда различна. Вярвам, че всеки би могъл да бъде и едното, и другото, стига да иска. Не! Стига да може, а именно тази възможност идва от... не знам от какво точно, но сякаш е от смисъла, който влагаме в думата любов. И тя за всеки е различна по сила, заряд, красота. Дали, ако обичаш някого така, че чак да те боли, когато се замислиш за тази сила, и отсрещният ще ти отвърне със същото? Дали тази любов е истинска и може да бъде такава винаги, или е самоунищожителна и в един момент се обръща срещу теб? Аз обичам да обичам и единственото, от което не се страхувам, е любовта, защото знам, че дори и моята да от онази горната, и в един момент да се обърне срещу мен, аз пак ще обичам. А другите ми аз, по другите пътеки, те дали обичат? И как обичат? Пожелавам им да обичат така, както аз мога тук и сега. Пожелавам им да не проверяват всеки миг, а да вярват, че няма нищо по-истинско от тяхното тук и сега, моето - там и тогава. А един ден, когато всеки е извървял своя път, всички да сме пак едно щастливо едно.

пак през последните дни на 2008, гр. Варна, масата на Киро предразполага към размисли

I are - the parallel world of mine

Tя стоеше до прозореца, подпряна на бюрото, с поглед някъде напред, изпълнен с нищото. Не, не в нищото, а с нищото. Онова голямо и неопределено на цвят състояние, изпълващо погледа. Нещо като неизвестното, но не съвсем. Защото нищото не е нещо, а по-близко до някой. То има силата на човек, който унищожава, дори и с една дума, красивото, убива надеждата, изтънява любовта. Най-лошото е, обаче, че нищото е безмълвно. То я убиваше малко по малко с мълчанието и самотата, които й налагаше като зъл учител, изискващ, но не даващ. То се появи в живота й много отдавна, в един ден, изпълнен с аромат на канела. Хората обичат канелата, но не и тя. А нищото точно така дойде - с прах с мирис на канела. Но това е една друга история. История, в която тя вярваше, че всичко е писано и така или иначе нещата ще се случат. Оставяше се на течението и именно това течение я обвърза с взимането на решения, които допуснаха нищото в живота й. В сърцето й. В ума й. Сега тя стоеше до прозореца, подпряна на бюрото, с поглед някъде напред, изпълнен с ... мислите. Да, животът й бе низ от моменти, които са предварително подбрани, си мислеше тя, но не е ли по-вероятно човек да притежава набор от карти, не безкраен брой, но все пак не една, от които трябва да избира най-добрата. Да, точно така, важното е да си изиграе добре картите... Но сякаш има и още нещо. Какво се случва, когато избере определена карта, когато вземе едно, а не друго решение. Тогава пътят на живота й ще я отведе в една посока, а останалите в шепата й карти ще бъдат заменени с други, различни, такива, които ще имат значение за следващото й решение и така нататък. Но какво ли се случва с останалите карти? Нищо не се губи в природата, казват хората. Тогава, ако се избере друга карта? Ако се направи друг избор? Тогава... тя би тръгнала по нов, различен път, който ще й даде нов набор от карти в ръката. Карти, които ще определят част от живота й нататък и след това от избора измежду новите ще се определи как продължава вси... И тя се представи тази огромна карта на живота си, съдържаща всички кръстопъти, на които е била, всички големи решения, които е взела и техните алтернативи. Представи си какъв живот би водила при другия избор и как би изглеждала. Ами ако... Ако само за миг си представим, че това й аз и другото й аз, поело по другия път, могат да съществуват едновременно, че реалностите са повече от една и онова...онова за паралелните светове е вярно. И тогава на нея изведнъж й стана по-леко, по-спокойно и се усмихна. Тя знаеше, че някъде там е щастлива с избора си. За един миг си предстaви всичко, което може, което всъщност е, и как с всяко взето до момента решение, тя е разгърнала картата на настоящите си... Нищото вече го нямаше...

последните дни на 2008, гр. Варна

Не искам да плача...

Сълзите се стичат по лицето ми,
а тъгата все повече обвива сърцето ми.
И сякаш със страх гледат очите ми,
и безнадеждност присвива душата ми.
Не искам да плача!!!

22/02/2009, гр. Варна, понякога сълзите се стичат несъзнателно

Душите им

Когато се срещнат за пръв път очите им,
безброй цветове нахлуват в главите им,
но могат ли да си общуват сърцата им,
при все че не се познават душите им?

Когато докоснат за пръв път ръцете си,
сякаш силен ток разтърсва гърдите им
и те вече считат, че знаят съдбата си,
но не са се слели все още душите им.

Но когато за пръв път целунат страните си,
сякаш морето се прегръща с мечтите им
и няма по-чуден миг за сърцата им,
защото те вече срещат душите си.

09/01/2009, гр. Варна

Мечтата

мечтата е целувката на малкото момиче по вперения със надежда поглед на бащата, очакващ щастието,
мечтата е целувката на младото момче по нежните страни на девата, усещаща страха от болката,
мечтата е целувката на двамата един във друг по капчиците пот, изобразяващи появата на новото,
мечтата е целувката на гордите по алените бузи на наследника, неосъзнаващ предстоящото,
мечтата е целувката на дядото по палавия нрав на малкия, живеещ във обятията на сигурността,
мечтата е целувката на стареца по бръчиците на избраната, надяващ се на милост от съдбата да бъде първият,
мечтата е целувката на бъдещето по мисълта на настоящето, стремящо се към приказния свят на неизвестното...

29/08/2008, гр. Варна