събота, март 07, 2020
Трима главни герои
Американецът. Така го наричаше сега. В мислите си. Защото нямаше с кого да говори за него, с кого да сподели чуденията си, колебанията си, тревогите си. Как да разказваш на някого за някой друг, когото не си виждал от години и когото срещаш само в сънищата си. Той живееше там, в ума й, в онзи ден, в който се срещнаха напълно случайно след 10 години раздяла.
Беше лято. Тя вечеряше с мъжа си в заведение край плажа. Вече повече от месец подозираше, че й изневерява. Не я поглеждаше в очите, не отвръщаше на шегите й, не я докосваше. Липсваше физически, липсваше и емоционално. Сърцето му беше другаде. Тя знаеше, че краят наближава с категоричността на връхлитаща брега вълна. Все още правеше някакви безуспешни опити да го привлече обратно, но всичко свършваше със сълзи в банята. Нейните сълзи, неговата баня.
Тя беше просто една частица от неговия толкова пълен с хора живот - роднини, приятели, по-далечни роднини, познати, колеги, още по-далечни познати, хората от ресторанта, който обожаваше, баристите от кафенето, в което ходеше всяка вечер... Така де, тя беше една малка част, а й се искаше да е светът за него. Точно както той е за нея. Но в последния месец осъзна силата на поговорката "Насила можеш да вземеш, насила не можеш да дадеш." Не можеше да му даде насила любовта си. Не можеше и да му я вземе насила. Тъжно беше.
Тъжно чоплеше пресния сафрид и бавно отпиваше от студения си чай от лимонена трева и лайм, когато усети нечий поглед върху си и някак отдалеч чу най-нежното "Джени", което някога беше чувала. Второто "Джени" дойде по-силно, по-развълнувано, почти невярващо. Само един човек я наричаше така. Не усети как стана от масата, как се втурна напред към вратата и как увисна на врата на своя стар другар. Целунаха се по бузите и останаха в прегръдка една идея повече, отколкото позволяваше приличието за една женена жена да е в ръцете на чужд мъж, който не й е пряк роднина. Не можеше да повярва. Вече не вярваше, че някога ще го види отново. Беше си забранила да мисли за него, да го сънува дори. Нямаше смисъл. Беше заминал, обади се веднъж и после просто потъна. Първо му беше ядосана, после бясна, накрая се опита да го разбере. А след това се влюби, ожени се и всичко тръгна в своята си посока. Вярваше, че всеки е по пътя си. Правилният път.
Разбраха се да се видят на другия ден, да наваксат. Когато се приготвяше за следобедното кафе, мъжът й срещна погледа й в огледалото. Задържаха очите си, вгледани едни в други. Усети старата тръпка. Така й се прииска да може да остане. Той да поиска тя да остане. Да бъдат заедно. Да бъдат...
Чу го да й казва почти недоловимо "Хубава си. Ще ми завиди. Той още е влюбен в теб." Не разбираше от къде дойде това. Никога не беше разказвала за Американеца. Нямаше нужда. За нея всичко беше приключило още в деня преди завършването на гимназията. Тогава все още беше просто Васко или понякога, когато бяха съвсем сами - Васе. Бяха винаги заедно. Живееха на 2 минути един от друг - тръгваха заедно за училище, заедно тичаха за автобуса, заедно минаваха през Морската на връщане, заедно изтърсваха пясъка от маратонките след като се бяха мотали по тъмния бряг след училище, заедно се прибираха. В началото не я изпращаше, после започна да подминава дома си и да вървят заедно още малко, уж да си довършат спора. Винаги влизаха в дебати за някоя трудна математическа задача, експеримент по химия или анализ на физичен закон. Все се мъчеха да намерят Истината и все се смееха за детински неща. Винаги преминаваше много бързо покрай блока си и само с периферия хвърляше едно око към балкона на втория етаж - сякаш едновременно искаше и не искаше да го видят с нея. Тя усещаше притеснението му, но не от това, че са заедно, а от това, че все са заедно, а не са...
Тя не бързаше. Хубаво й беше да са приятели, да се шегуват непринудено и да няма напрежението на усложнените отношения. Харесваше го, както момичетата на тази възраст харесват момчетата. Понякога й се искаше да са по-близки. Да може да го докосне по бузата с опакото на ръката си, да го целуне по врата, да се загуби в ръцете му. Нищо повече. Само една малка близост. Понякога се плашеше, че ще загуби приятел, с когото имаше толкова много.
Завършването наближаваше и те си бяха все по-близки. Приближаваше и неговото заминаване за САЩ. Не говореха за това. Знаеха, че няма да се видят повече, след като той замине. Не искаха да влизат в излишни разговори, които ще доведат до празни обещания, напразни надежди и тъга. Тя не очакваше покана за бала - беше някак ясно, че ще бъде неговата дама. Влезе в класната стая и го чу да кани тяхна съученичка - момиче, което също щеше да заминава за Щатите. Сърцето й се разцепи на две. Не можеше да повярва. Ако беше влюбен в нея, щеше да разбере. Това, че търсеше дружка за отвъд Океана - това не го прие. Замяната. Болеше, когато я заменяха. Не можеше да го погледне. Той нея също. Приключиха. Завинаги.
Или поне така си мислеше тя. Цяло лято му беше сърдита. Той я потърси ден преди да лети. Видяха се. Седяха на пейката в градинката срещу блока й и не знаеха какво да си кажат. Тя започваше някакви изречения и стигаше до втората дума. Той мълчеше. Изведнъж той хвана ръката й. И тя го видя истински. Малкото русо момче, в което се беше влюбила преди 6 години - още когато беше Математикът от съседния клас, с когото започнаха да се срещат по състезания като седмокласници, още преди да се окажат в една гимназия, в един клас, на един чин. Осъзна, че през цялото това време го беше обичала. По детски, по момичешки, по младежки. Няма значения как. Беше го обичала. Погледна го. Не беше честно да казва каквото и да било. Не беше редно да прави каквото и да било. Той беше избрал. Заминаваше. Приближи се едва доловимо до него, подпря глава на рамото му. И тихо каза: "Моля те, направи така, че да си щастлив. Моля те!" Усети сълзите в гласа му. "Обещавам". Останаха така, докато се стъмни. Не казаха повече нищо. Нямаше нужда. Станаха и ръка в ръка стигнаха до дома й. Не се прегърнаха. Просто застанаха един срещу друг и се гледаха. Дълго. Със сдържани сълзи, неизказани думи, разминало се бъдеще.
Стоеше в кафенето и чакаше. Чакаше да възвърне силите си. Бяха говорили дълго, бяха се смели, както едно време. Беше видяла и малкото момче със срамежливата усмивка, и юношата, когото познаваше толкова добре, и мъжа, в който се беше превърнал. Мъжът, който изведнъж, насред разговора за работното си ежедневие, беше изтърсил, че ще се жени, за американска с азиатски произход, маркетинг специалист в известна банка, много красива. Поздрави го. Сърце не й даде да му каже, че тя беше започнала да си стяга багажа и да се изнесе от брака, в който нямаше вече любов. Пожела му да са щастливи и да запазят обичта си. Знаеше, че след толкова години не може да иска нищо. Но имаше нужда да остане сама за малко. Всички спомени я бяха връхлетели като летен дъжд, когато го видя предния ден. Постоя, събра се, прибра се, стегна и последните куфари, извика едно такси и се изнесе.
Откакто остана сама със себе си - вече половин година, го сънуваше все по-често. Всеки път спомените я връхлитаха и цял ден не можеше да се отърси. И тримата бяха там - и Математикът, и Васо, и Американецът, в някаква опустошителна комбинация от минало, емоции, нереалност. В такива дни обикновено оставаше у дома и се грижеше за цветята, печеше сладкиши, месеше хляб. Опитваше се да се събере и да насочи погледа си напред.
Звънецът продължаваше да звъни. Измъкна се от леглото дезориентирана, сънена и леко ядосана. Вече не на звънеца, на себе си, че отново го беше сънувала. Отключи без да пита кой звъни. Не очакваше неприятности в 6:30 сутринта. Сигурно беше някой съсед с типична молба да му гледа кучето, котката или рибите, докато е в командировка. Отвори със замах и за малко да падне. Той беше там, на вратата, с куфар, без халка и срамежлива усмивка. "Аз, исках да те видя. Исках да дойда по-бързо, но трябваше да уредя доста неща. Прибирам се. В България. При теб. Ако ме искаш..." Сега вече беше на място да се изгуби в ръцете му.
30/03/2019 г.
Цигари...те
Спомен
"Не знам, винаги така пия. А и сламките са еднократен боклук - защо да го правя..."
25/02/2019
Синьо
Бошлаф
"Бошлаф е всичко, тате, Бошлаф. И държавата ни е бошлаф, и града, мамицата им, какъв град имахме. И Земята и тя вече - какво ядем, какво пием, какво дишаме - боклук, мама им. Бошлаф остана, бошлаф..."
Мъчно ми беше да го гледнам така. След две малки и една тъмна стана разговорлив, носталгичен и си попсуваше.
Моят баща - учител по математика, цял живот с децата в Езиковата, винаги усмихнат, леко замислен и там за тях повече, отколкото за нас вкъщи. Ама така е. Всеки с родител учител знае, че те имат много повече деца, с които прекарват много повече и ценно време в час, по състезания, СИП, ЗИП, извън класни и т.н., отколкото у дома. Особено пък, ако сте случили и на всеотдаен представител на онази генерация, научена да дава сили, пот и кръв в името на народа. Ей такъв си е баща ми. Верен на идеали и ценности остарели, чужди за младежта сега, изкопаемо, което не знае къде да се дене от безсилие.
А аз. Аз съм дете на прехода, родом от град на моряци, мутри и оглеждащи се за място сред новата действителност интелектуалци, които всячески или абсолютно никак се опитват да напаснат правилата си за Живот към новите определения за успех и щастие. Започнах първи клас през '91г. Ще каже човек, че, с новото време всичко е ново. Да, ама не - какво ново научихме от учители отгледани, възпитани, обучени в старото време... Малко, почти нищо, което да можем да приложим в новата действителност. Бях ученолюбив, упорит, вкъщи ме строяваха.
Станах гимназист в елитна гимназия. И там, така. Малко поразчупени модели на преподаване под западното влияние, което винаги е било налице в тези сборища на про-Капитализма. Чужденци тук-там за цвят, акцент и събуждане на жаждата за нещо по-голямо, красиво, богато и успешно от нашенското. И да, аз бях ученолюбив, упорит и вкъщи ме строяваха.
Спечелих стипендия за университет отвъд Океана. Чудно. Е, това вече беше нещо истинско. Чужда страна, чужди нрави, обичаи, преживявания, несравними с малката точка на Залива у рОдината. Еха, на върха на Пирамидата бях. Коя пирамида, не ме интересуваше особено...
Ученето - интересно, работа в библиотеката - кеф, летни програми, гадже - азиатка, после афро-американка, сръбкиня, че да не забравям от къде съм тръгнал, е, почти, пак азиатка... Така де, поживях си. И работата ми след това беше супер. По специалността. Бързо катерене по стълбата на кариерното развитие. Обучения, командировки, интелектуални предизвикателства. Почивки, купони, жени. Вярвах, че животът ми е безкраен празник.
Докато не дойде писмото - баща ми молеше да се прибера по спешност. Нямаше повече. Две думи ми подсказаха да тръгвам веднага - обръщението му "Влади", а той никога не ме наричаше така гальовно, и подписа - "мама и татко", защото винаги се подписваха поединично, в зависимост кой пуска мейла. Стегнах куфарите, пратих по един мейл на всички, за които беше важно да знаят, че заминавам и хукнах за първия полет. Не можах да мигна, докато не кацнах в София. Тичах да хвана влака - липсата на полет до Варна освен изтървания рано сутринта ме върна с години назад. Как може в 21 век полетите да са по един на ден. Влакът ме върна век назад - беше нов, не много чист, но хората в него... Ами, бях забравил от къде съм тръгнал. Дрехите, кръпките до костюмите, баницата от кесийка за обяд, винце от пластмасова бутилка от имитация на Кока-Кола, миризмата на спарено, чалгата в ушите на младежите, един-двама с лаптопи, опитващи се да работят, предизвикващи подигравателни погледи и смях. Дано да съм попаднал в странен вагон. Дано...
Пристигнах си. Гарата - различна и същата, след 10 години. Графитът, който направихме заедно с училищната ми любов още стоеше непокътнат. И тогава ме удари - не се бях прибирал 10 години. Бързах, бързах към вкъщи.
Още от входа замириса на мухъл и плъхове. Живеехме на втория етаж, но първият ми се стори необитаем. Летях по стълбите. Скайпът и някой друг мейл не са били достатъчни, дори и да съм си мислел така. Влетях вкъщи - не бяха сменили ключалката. Татко се разплака. Мама - беше на легло. Прегърнах я - не знам колко сме останали така. Като се изправих, тя спеше, а рамото ми беше мокро. Завих я и я оставих да спи.
Баща ми вече беше в кухнята. Седнах до него. Мълчаливо изпихме по едно малко. После по още едно. И той заразказва. За живота им, за пенсионирането, за липсата на цели, за сивото ежедневие, за тъгата. За това как все е искал да помага, а на най-близките не е успял. Обвиняваше се. За мен - ще не съм се прибирал. За майка - че не е добре. Миналата седмица просто паднала - не знаели какво й е. Уж всичко било наред, а тя лежи и не може да стане. Обещах да не тръгвам, докато не се оправи.
Излязох. Краката ме отведоха до дома й. Не я бях виждал от 10 години. Сигурно беше се събрала с някого, а може да имаха и деца. Позвъних. Чух лай - възможно ли беше кучето й да е още живо? Отвори майка й. Превърна ме. Толкова топла прегръдка от тази жена, което можеше да му се сърди толкова много. Аз бях оставил детето й и бях заминал...
Покани ме да вляза, сложи ми супа, а аз се разревах - като дете. Не можех да спра сълзите си... Не ме пита нищо. Разбра ме. Просто седеше до мен и ми държеше ръката. Даде ми кърпичка, когато се успокоих и излезе от стаята.
Галех кучето и хапвах, когато чух познато подрънкване на гривни. Гривните, които аз й подарих за 16тия й рожден ден. Не ги свали дори за ден. Не ги е свалила оттогава. Беше същата, само малко по-уморени бяха очите й. Очи на жена, видяла повече от мен, със сигурност... А аз какво бях видял - бошлаф...
11/04/2019